В повечето случаи да се опише емоция е доста по-сложно, отколкото да се разкаже история. Да създадеш картина от сложни взаимоотношения с лекотата, с която се щрака с пръсти, е по силите на малцина. “Младост” е точно това – необятна вселена от емоции, синтезирана до проста мелодия, която можеш да изтананикаш от раз.

Не вярвам някой да е приел “Великата красота” за случайно явление в кариерата на Паоло Сорентино. Дори да е така, пред нас е категорично потвърждение за таланта на творец от ранга на Фелини, Антониони и Бертолучи. С титаничен замах Сорентино създава сложен комплекс от отношения, в центъра на който са двама стари приятели, всеки от които ще премине през апогея на собствената си драма – лична или творческа. На фона са разположени още няколко истории, от които, като неволни свидетели, ни е позволено да видим само отделни фрагменти. Избледняващи спомени, закъснели откровения и последни надежди градят картата на звездния небосклон, през който с благоговение, за един последен път, ще премине планетата Младост.

Майкъл Кейн и Харви Кайтел са гръбнака на тази величествена възхвала на красотата и амбицията. Точно, нюансирано и с голяма доза ирония двамата разкриват сложния образ на твореца, чийто живот, подобно на айсберг, в по-голямата си част е скрит от погледа на публиката. В абсолютен синхрон, двамата ни позволяват да се доближим достатъчно близо до бляскавия образ, познат от сцената или екрана, за да видим пукнатините, оставени от суета, погрешни избори или умора. Би било неразумно да се твърди, предвид впечатляващата творческа биография на Кейн и Кайтел, че това е изпълнението на живота им, но вдъхновен от категоричния им успех, смятам да поема този риск.

В групата за звездите-гиганти за кратко проблясва и Джейн Фонда, чиято героиня е изключително точно олицетворение на мумифицирания образ на съвременен Холивуд, където с добре изигран цинизъм не се колебаят да ти видят сметката, само за да могат след това горко да те оплакват. Горчив вкус на отминала слава и поражение, маскирано като победа – всичко това за няколко минути екранно време!

Нови нюанси към страданието на твореца внася и Пол Дейно в ролята на млада филмова звезда, чието его е смазано от лесната слава на екшън-герой. Изживяващ се като жертва на поп културата, той търси сродна душа в героя на Майкъл Кейн, но така и не успява да излезе от черупката на самосъжалението. Силно актьорско присъствие, което с пестеливи средства достига своя връх в уж безобидния разговор с уж глуповатата мис Вселена.

Говорейки за постижения, следва да посветим специално внимание на Рейчъл Уайз, която се намира във върхова форма, като добавим и участието й в “Омарът“.  Тук тя е емоционално осакатената от сложните отношения на родителите си дъщеря на героя на Майкъл Кейн. Изключително изграждане на образ, съставен от много пластове, сред които ловко са прикрити крайни състояния като апатия и истерия. Монологът й по време на калната баня е моментална класика.

Филмът на Сорентино не задава въпроси и не търси решения. Той регистрира резултата от безкрайната поредица от избори, които ни предлага живота. Добри или лоши,  те ни изграждат като личности и ни движат напред. И когато, рано или късно, дойде време за равносметка, нека красивото да е повече от грозното. Затова този филм е красив. Защото красотата е оръжието, с което героите на Сорентино водят битките със своите демони. Режисьорът с помощта на оператора Лука Бигаци превръща всеки кадър в произведение на изкуството – нещо, което не ни изненадва след “Великата красота”. На този величествен фон любопитният ум ще открие умело вплетени препратки към творения от няколко века – като се започне от “Вълшебната планина” на Томас Ман, през Стравински, та чак до Florence and the Machine. Макар и спорна, една от ключовите сцени на Харви Кайтел отдава почит към творчеството на Фелини.

Понеже приятелите си казват само хубавите неща, ще пропусна няколко дребни детайла, които бих нарекъл приемлив страничен ефект от визуалната разточителност на филма. “Младост” е съвършено изпипана творба, в която форма и съдържание са равноправни партньори. Съставен от дълбоко интимни моменти, в същността си това е един потресаващо точен размисъл за сложността на човешката природа и смисъла на живота. Все пак, не забравяйте, че красотата винаги побеждава. Казвам ви го като приятел.

Всеки, който поне веднъж е гледал дори и един от епизодите на „Star Wars”, познава много добре онова особено чувство на трепет и очакване. Седмият – „Междузвездни войни: Силата се пробужда”, с който стартира още една глава на сагата, вече е факт и надали ще има много хора на планетата Земя, които да не влязат в досег с него или с манията около него. И предвид факта, че филмът на Дж.Дж. Ейбрамс е наистина специално киносъбитие, което не се случва често, ние ви предлагаме един нетипичен поглед към него – седем гледни точки на седем от най-изявените фенове и „Star Wars” скептици в екипа ни.

Анита:

Озадачаващо, но като тегля чертата, се оказва: въпреки огромния предшестващ hype, нито един филм от „Междузвездни войни”, видян на голям екран за пръв път, не ме е разочаровал. Дори и злощастният „Епизод I” – чак след края и осмислянето на втората прожекция, се усетих как са ни подхлъзнали. Това важи и за „Силата се пробужда”. Второто, третото, петото гледане вероятно ще променят чувствата към филма на Джей Джей Ейбрамс, но засега поводи за безпокойство няма. Той е точно това, което трябва да бъде, и включва всички онези магически съставки, които превърнаха оригиналните серии в митология: надъхващата музика на Джон Уилямс, неподражаемият начален шрифт, двубоите с лазерни мечове, писукащите миловидни дроиди, издяланите сякаш в час по трудово космически кораби, Хан Соло и ходещият губер Чубака на борда на „Хилядолетния сокол”, покритият с черна маска злодей (вече бунтовен дългокос тийнейджър вместо огорчен възрастен – все пак, времената се менят), хвърчащи в небесата изстрели от бластери, архетипни герои, разиграващи вечната битка между светлата и тъмната страна, а всъщност – изясняващи семейните си проблеми. „Епизод VII” е старомоден и не му пука коя година е. Това е прекрасно, нали?

Благой:

„Силата се пробужда“ е може би най-професионално направеният „Star Wars“ епизод  – режисьорски, сценарно, актьорски и технически се отличава с прецизирана до последната минута история, разказана балансирано, с патос и екшън в синхрон, с визия и драматизъм, почти дословно следващи „Нова надежда“. Именно последното е едновременно плюс и минус на седмата част: колкото и адекватно Дж. Дж. Ейбрамс да е вкарал сюжета в старите, но все тъй здрави обувки на Джордж Лукас, толкова почти с нищо различно не успява да изненада. Безспорно обаче „Силата се пробужда“ е урок по комерсиално кино с хващаща те за гушата носталгия, а отколешният мотив за родовата обремененост, за архетипния герой и за сблъсъка между бащи и синове продължава да функционира безотказно.

Със сигурност „Силата се пробужда“ е страхотен, още по̀ със сигурност е филмът, който феновете години наред очакваха да видят. Дали обаче е това, което наистина искат днес? Може би. При всички положения проектът щеше да е по-дързък и любопитен, ако беше обединил двете досегашни трилогии, раждайки нов и напълно незнаен джедайски хибрид, вместо да рециклира готов материал. Фабулата пък щеше да спечели, ако по-малко разчиташе на случайността, за да придвижва действието. Като се има предвид каква все пак е целта на Ейбрамс, изброените неща не пречат на „Силата се пробужда“ да е адекватен по отношение на това, което цели да бъде, а точният ритъм, чудесният каст и стегнатата драматургия гарантират неусетни 135 минути в киносалона.

V:

Месеци наред, а за някои фенове дори години, не спираха всякакви предположения и слухове за героите в „Междузвездни войни: Силата се пробужда” – кой от новите е свързан по един или друг начин със старите, кой от тях пък ще се завърне и как ще се е променил, какво ще се окаже и как ще се развие… Не се безпокойте, много от въпросите ви ще получат отговор, при това в първите минути на филма, и не вярвам някой да остане разочарован – макар и напълно позната, историята все още увлича и отново е разказана през погледа на леко неориентирани герои, захвърлени в нови светове и ситуации. С две думи, идеални проводници за зрителите, които знаят толкова много за тази далечна галактика и пак очакват да бъдат изненадани.

Разбира се (и за съжаление), доста от загадките остават за следващите епизоди от семейната сага на Скайуокър и това е едно от малкото неща, които ме разочароваха, защото смятам, че една по-завършена история щеше да работи по-добре. От друга страна, в заглавието присъства „Епизод VII”… Няма начин да избягаме от миналото и май няма смисъл да опитваме – тема, която е засегната и в самия филм. Все пак, един съвет: ако можете да се отърсите от сюжетните прилики и не правите непрестанни сравнения между новите и познатите герои, „Силата се пробужда” ще ви се стори още по-добър. Едва ли ще предизвика захлас в някого, освен може би в най-малките, но за сметка на това е изключително приятен и развлекателен. Отлично начало на новата трилогия и достойно продължение.

Влади:

В моите очи „Междузвездни войни: Силата се пробужда” е техничарски, стандартен и солиден корпоративен блокбастър с колекция от проблеми и проблясъци. Говорим тук за напълно гледаем семеен епос, който се вписва адекватно в канона на оригиналната трилогия и би трябвало да отплува в историята като значително подобрение спрямо злощастните прикуъли.

Не разполагам с особено силна емоционална инвестиция в митологията, произведена от въображението на Лукас и поета от Дж. Дж. Ейбрамс и затова “магията” не проработи за мен. Забавлявах се на качествените сцени, техническата презентация е безупречна, филмът впечатлява с внимание към детайла и прецизно пресъздаване на една особена ретро атмосфера.

Очаквано „Силата се пробужда” се представя като колекция от препратки, алюзии и намигвания към оригиналната трилогия. Този подход е светлинен меч с две остриета. Някои от сцените работят прекрасно, други дрънчат на кухо, но в крайна сметка филмът не успява да се разпадне.

В най-добрата си форма Дж. Дж. Ейбрамс почти се доближава до Спилбърг в най-лошите му дни. В крайна сметка монументалните амбиции на „Епизод VII”, мотивирани и от чудовищното глобално очакване, се огъват в тавана на таланта на Дж. Дж., а ограниченията на митологията  препятстват филма в мисията му да излезе от коловоза на масовото развлечение и да се засели в света на истинското кино. Мястото на „Силата се пробужда” е в поп-културната съкровищница на Западния свят, а оттук насетне аз ще следя внимателно най-важното и интересно нещо, свързано с този филм – представянето му в бокс-офиса.

Елфа:

Това, което интересува всички е „дали филмът става”. За да не ви губя времето и да не залитам в ненужни претенции, директно ще ви отговоря – става и още как! Изолирах се максимално от непрекъснатите новини, телевизионни спотове и реклами, свързани със „Силата се пробужда”. Останах си на ниво тийзър и трейлър. Колкото по-малко знаех за филма – толкова по-добре. Тайничко се надявах всичко да се е получило и Джей Джей Ейбрамс да поеме щафетата и да продължи успешно със завета на Джордж Лукас. Получило се е.

Новите герои са брилянтни, въобще не успяха да ме подразнят. Черната овца на щурмоваците (Джон Бойега) е чудесен персонаж, тайнствената пустинна мацка (Дейзи Ридли) също, футболнотопковият аналог на R2D2 – и той. Кайло Рен (Адам Драйвър) е запомнящ се badass! С всичките му силни и слаби страни. По-красив и на моменти по-зловещ от него е единствено Донал Глийсън, сцените на когото са толкова внушително диктаторски, че ми идваше да изпъна ръка с възгласа: „Big smile!”.

Поу Дамерън (Оскар Айзък) също ми допадна. Сноук (Анди Съркис) – неговият талант е и негово проклятие. Може би единствен от героите, който не ми хареса. Но трябва да има и върховно зло. Моментът на истината – Хан Соло, Лея и Люк. Повече от достатъчни. Напълно задоволителни като носталгично превъплъщение и като отредено място в новата история на звездните войни. „Силата се пробужда” е по-мрачен, солидно динамичен, с ненатрапчив comic relief. Смущение в Силата нямаше. Резултатът е повече от добър! Ще се гледа отново…

Светли:

Привилегия е да си свидетел на раждането на една притча, която постепенно с годините се превръща в мит и символ за цели поколения. Най-големите опасения на почитателите на STAR WARS бяха именно във връзка с продължаване на традицията – за щастие, със своя майсторски прочит на следващата част от историята за борбата между Тъмната и Светлата страна на Силата, Дж. Дж. Ейбрамс успява да възроди свръх-любимото усещане за абсолютна реалност на онзи свят, който познаваме така добре – и обичаме от години…

Всички нови герои – и Кайло Рен, Фин, По Дамерон и Рей намират своите места така естествено и неусетно, че в нито един момент не се поколебах да повярвам на всичко, което се случва на екрана. Любимият Хан Соло е умел водач в една част от действието, генерал Лея Органа е необходимото свързващо звено и лидер на Съпротивата, а със сигурност легендарният Люк Скайуокър ще бъде главно действащо лице (поне) в следващата част на сагата.

Незабравима за мен ще остане сцената, в която „Хилядолетният сокол” полита отново с инстинктивното и виртуозно умение на Рей да пилотира, а също и хореографията на космическите битки, изпълнени изцяло в стилистиката на оригиналната трилогия. С нетърпение очаквам да проследя съдбата на Кайло Рен след съдбоносното и пагубно движение на аления меч, а също и уменията в овладяването на Силата на „новата надежда”. Стартът на новата глава от митологичната поредица ме запрати директно в хиперпространството. Благодаря ти, Дж. Дж. Ейбрамс!

Дринов:

Когато пиша ревюта, винаги се старая да подхождам трезво и обективно, но не винаги ми се получава. Има филми, които ми влияят емоционално – тогава всички недостатъци стават несъществени и остава чистото удоволствие. Много ми се искаше реакцията ми към „Силата се пробужда” да бъде подобна, но уви не ми се получи. Това обаче не означава, че не останах доволен. Да, филмът има известни недостатъци, но като цяло е успех – Силата отново е с франчайза.

И най-доброто и най-лошото нещо в „Силата се пробужда” е, че той отговаря на желанията на фенове да носи белезите на оригиналната трилогия и да се отнася с уважение към митологията и наследството ѝ. Това обаче води до повторение на сюжетни и тематични идеи и му пречи да бъде наистина изненадващ, различен и да разшири познатия ни свят – нещо, което (в известна степен) новата трилогия, при все огромните ѝ недостатъци, успя да постигне.

Един от най-големите плюсове на филма, извън техническата му презентация, за която просто няма смисъл да пиша, са героите му. Новите попълнения Рей, Фин и Кайло са интересни, пълнокръвни и със страхотна химия (и прекрасно изиграни от младите актьори), а ветераните се вписват между тях повече от достойно, всеки според предоставените му възможности. Очаквах повече от някои от поддържащите персонажи, но те тепърва ще се развиват заедно с историята.

Предвид това, че „Силата се пробужда” не пробуди в мен силна емоционална реакция, смятам, че положителната ми оценка за филма е наистина заслужена, а не плод на някакъв сляп фен-атизъм. Нямам търпение за „Епизод VIII”!

—-

П. П. Споделете важите впечатления в коментарите и трима от вас ще спечелят оригинален плакат на филма.

Cилата се пробуди!

Не помним откога не се е случвало толкова нетърпеливо да очакваме премиерата на някой филм, но седмият епизод на „Star Wars” oпределено разтресе всички възможни показатели по hype и anticipation. Премиерата обаче е вече факт и можем спокойно да си отдъхнем – не само заради приключилата джедайска абстиненция, но и защото проектът на Дж. Дж. Ейбрамс оправда очакванията. Вече споделихме екипно какви са ни впечатленията от „Силата се пробужда“, но подобно заглавие заслужава и отделен епизод на Inglourious Kunts, така че верните следовници на Силата, които вече участваха през пролетта в специалното ни издание, посветено на „Междузвездни войни“, се завръщат, за да обсъдят подробно страстта си по Рей, Фин и Кайло.

Водещ е Мартин „Циничния Елф“ Ангелов, а гостите са Светли Дамянова, Димитър Дринов и Благой Иванов. Разбира се, понеже „only a Sith deals in absolutes“, въпреки положителната ни нагласа към поредната част от франчайза, имаме и редица забележки, които споделяме наред с възторга си, така че няма да се сблъскате със сляпа фенбойщина, а с опит за сравнително обективна оценка… ама много сравнително.

This is the review you’re looking for:

„What’s this? What’s this?“

Цветове, снежинки и дъжд от подаръци с некро-привкус – сигурно е онзи зловещ ден от годината, когато всички се преструват на добри и весели, докато тайно чакат празника на Вси светии, за да пуснат на свобода своите демони… Защо обаче да чакаме до Хелоуин, след като Тим Бъртън и Хенри Селик ни предлагат да обединим двата повода в един?

Как? Отговорът е колкото прост, толкова и култов: чрез „Кошмари преди Коледа“ – филмът, който ни плаши, разсмива и забавлява с макабрената си приказност и ни сервира не само вдъхновяващо зловеща визия, но и харизматично незабравими антигерои, сред които изпъква най-вече чудесният Джак.

Този епизод на подкаста Inglourious Kunts e част от рубриката „2 Kunts 1 Couch“ и дава думата на Благой Иванов и Светли Дамянова, които с фанатична екзалтация редуват любопитни факти, аналитичен подход и откровена фенщина, за да си припомнят една от най-добрите творби на Дани Елфман… а и една от най-добрите stop-motion анимации в историята на киното.

You have to see it to believe it:

Последните години през месец ноември се наблюдава доста интересен и определено дискусионен откъм естетиката, която носи, моден феномен. Представителите на силния пол, а в някои региони на провинцията и не малка част от „нежния”, в рамките на тридесет дни позволяват на окосмението да обхване по-голямата част от лицевата им фасада. Ровейки се в корените на този естетически тероризъм, стигнах чак до бреговете на Австралия, където преди няколко години една сурия голобради аверчета решили да приковат общественото внимание върху проблемите на раково-болната простата, като си пуснат хайдушки мустак в името на светлата кауза. Не знам доколко този акт на съпричастност е постигнал здравословният си ефект, но е факт, че мустаците масово се наложиха като моден аксесоар в по-голямата част от цивилизования свят през месец ноември, следвайки отдавна наложената целогодишна традиция в нецивилизования.

Аз лично не намирам никакво практическо приложение и логика в съществуването на сноп косми между носа и горната устна, но очевидно проблемът си е мой, защото трябва да призная, че мустакът има доста богата многовековна история. Почти не съществува уважаващ себе си диктатор, който да не разчита на този суетен белег на мъжкото съзряване и може би щях да бъда изкушен да направя връзката между мустаците и покварата на тоталитарните практики, ако компания на този незавиден „елит” не правеха и определено достойни мъже в сферата на науката, литературата и изкуството. Няма повече да задълбавам в разсъждения, че и без това съм обвиняван в прекалено словесно разточителство, затова и ще премина директно към темата – кои са най-култовите мустаци в киното.

Чарли Чаплин

Въпреки че не ми се иска да класифицирам кино-мустаците в някаква обречена от субективния ми вкус подредба, някакси не мога да не започна с най-големия – Сър Чарлз Спенсър Чаплин. Носителят на най-разпознаваемия мустак в историята на киното е икона, която няма и може би никога няма да има свой аналог. Чарли е не само емблемата на епохата на нямото кино, но и най-разпознаваемият символ на седмото изкуство въобще.

88 години, 70 късометражни и 14 пълнометражни филма, 4 брака, 11 деца, актьор, сценарист, режисьор, продуцент, композитор … наследството на Чарли е пряк израз на неговия мултифункционален креативен гений и далеч надхвърля цифровото изражение на собствената му кариера. Чаплин получава своя първи (почетен) Оскар на първите американски филмови награди през 1929 г. Призът му е присъден за актьорско майсторство, сценарий, режисура и за продуцентство за филма „Циркът”, в който Чарли играе своя иконичен скитник. Втория си почетен Оскар Чарли получава през 1972-а,”за неизмеримия ефект, който оказва върху киното през ХХ век”, а единственият си „регулярен“ Оскар (и то за музика) получава през 1973 г. за превърналата се в класика мелодия в „Светлината на прожекторите”.

Заедно с оръфаното си бомбе, патешката походка и възголемите панталони специфично подрязаните мустаци на скитника на Чарли са се превърнали в запазена негова марка и дори зловещото плагиатство от немска страна не успява да изтрие комичния характер и авторството на този така култов сноп косми.

Всъщност историята около мустаците на Хитлер и Чаплин е много интересна и мисля, че си струва да се отбележи, колкото и това да представлява бягство от кино тематиката. Когато през 1914 г. Чарли решава да дари своя екранен образ с изрязаните тип „четчица” мустаци като сатиричен коментар към образа на типичния американски индустриалец от нов тип, младият тогава Хитлер все още носел буйния, засукан мустак по типично кайзеров стереотип. Едва към 1918 г. Хитлер се принудил да прибегне до ножиците, като единствената причина за тази драстична космена ампутация бил фактът, че буйните мустаци на редник Адолф значително възпрепятствали уплътнението на собствения му противогаз, който бил длъжен да носи в качеството си на бойна единица на (без)славните Централни Сили. Не е много ясно дали ако си беше спестил тази разкрасяваща процедура самият Хитлер не би се обгазил смъртноносно още по време на Първата Световна Война, спестявайки на стотици хиляди идентична участ и на още няколко милиона не чак толкова различна, но така или иначе за съжаление това си остава единствено в сферата на догадките.

Приликата между двамата набори обаче се ограничавала единствено с дизайна на мустака, защото докато в Германия Хитлер се заел да радикализира реваншистки настроените шваби и да популязира превъзходството на арийската раса, в Щатите по времето на Голямата Депресия Чарли за първи път бил обвинен в комунистически симпатии. Подозренията, че Чаплин е комунист или поне човек, твърде близък до комунистическата идея, го преследват до края на живота и дори му костват забраната да стъпва в Щатите за период от цели 20 години. Скандалите, свързани с неговите предполагаеми политически пристрастия, се преплитали непрекъснато и с трусовете в личния му живот, който бил силно белязан от страстта на Чарли към нежния пол и то предимно в крехката му възраст. Чак на 54 години Чарли успява да се кротне в ръцете на 18 годишната Уна О`Нийл, която му ражда 8 (!!!) деца и остава негова половинка чак до самата му смърт през 1977 година.

Вече повече от 100 години забързаните, оцветени в черно-бяло и лишени от звук кадри, пресъздаващи перипетиите на един раздърпан скитник, очароват малко и голямо с неподправения си хумор и послания. Никой друг човек в историята не е разсмивал така поколенията, както Чарли и никой друг не си е заслужил мястото във вечността повече от него. Име, символ и епоха. Чаплин е повече от всичко това и като такъв ще бъде запомнен. Като Великия Диктатор на седмото изкуство.

Кларк Гейбъл

Както е тръгнало, очевидно ще вървя в хронологичен ред, така че следващият виден холивудски мустак би трябвало да бъде този на знаменития Кларк Гейбъл.

Гейбъл е един от най-ярките представители на първата вълна холивудски звезди, които още в зората на киното монополизират прясно формиралата се ниша за секс-символи и налагат една своеобразна форма на поведение, станала образец за бъдещите поколения прелюбодейци. Грижливо подредената лъскава лимба, доста свободните като поведение изразителни вежди, нахалният поглед, винаги таящата се в ъгълчетата на устата усмивка и разбира се – тънките, перфектно оформени палави мустачета. Това е мазният стереотип, към който са се придържали всички кандидати за слава по това време и Гейбъл категорично е бил иконата в това отношение. Въпреки че бил надарен с патологично големи ушни миди, това очевидно не представлявало чак толкова голям естетически дефект, защото Гейбъл действително се ползвал със завидно женско внимание. Злите езици твърдят, че красавецът имал слабост към зрелите жени и изтъкват за доказателство първите му два брака, в които половинките му със сигурност не могли да се похвалят с крехка възраст и нежни пропорции, но истината е, че Гейбъл просто не подбирал кой знае колко, а и последващите му любовни завоевания донякъде успели да омаловажат този негов спорен фетиш.

Актьорската кариера на Кларк Гейбъл била пълно отражение на неговия бляскав имидж. Въпреки че е награден с Оскар през 1935 г. за „Това се случи една вечер”, безспорно най-популярната му и характерна роля си остава тази на арогантния Рет Бътлър във великата класика „Отнесени от вихъра”, за която актьорът отново получава номинация от Академията. Епосът чупи всякакви рекорди по това време и напълно заслужено си остава един от най-великите филми правени някога, немалка заслуга за което има и харизматичното изпълнение на Гейбъл. Трудно ми е да си представя, че човек с излъчването и поведението на Гейбъл би си спечелил нещо различно от шамар в днешно време, но е факт, че влиянието му като обект на подражание в киното е впечатляващо.

Провъзгласен още през 30-те за „Крал на Холивуд”, спечелил съчувствие след трагичната загуба на своята голяма любов в лицето на Карол Ломбард и впоследствие превърнал се в герой от Втората Световна Война, известният със земния си и скромен нрав актьор си остава една от най-ярките холивудски звезди, оставили неизличима диря в хрониките на кино историята.

Орсън Уелс

Когато говорим за мустаци, няма как да не отразя Орсън Уелс и неговия „Гражданин Кейн”. Подобно на Чаплин, Уелс е многостранно развита личност и талантът му се разпростирал както в киното, така и в телевизията, радиото и театъра. Актьор, сценарист, режисьор, продуцент и дори завършен илюзионист, Уелс винаги се е стремял да излиза извън жанровите ограниченията и да провокира публиката с всевъзможни иновативни решения. Работата му в театъра и особено прочутата радио-адаптация на „Война на световете”, шокирала и причинила масова психоза сред населението, му печелят едва на 24 години безпрецедентен договор за направата на два филма с гарантирана пълна творческа свобода. Холивуд по това време рядко (да не кажа никога) си позволявал подобни своеволия и Уелс се заел да осъществи това, което с право остава в историята като най-великият филм правен някога.

Когато се говори за кино, трябва ясно да се разбере, че почти всичко съществено случило се в киното след 1940 г. е повлияно непосредствено от новаторските прийоми приложени от Орсън Уелс в „Гражданинът Кейн”. Историята на вестникарския магнат и милионер Чарлс Фостър Кейн, която не се развива в строг хронологичен ред, а е разбъркана във времето, започва със смъртта на Кейн и впоследствие разплита обстоятелствата около живота на своя герой под формата на журналистическо разследване, представено от няколко различни гледни точки, чрез поредица от flashbacks. Това е коренно различно от стандартите дотогава и задава съвсем нови кинематографични хоризонти.

Във визуално отношение филмът предизвиква истинска революция. Уелс и операторът Грег Толанд смело експериментират с камерата и резултатът е зашеметяващ за времето си. Движението на камерата, дълбокият фокус, гледната точка минаваща през мебели, прозорци и неестествен ъгъл на заснемане, невъзможен на пръв поглед за възможностите на техниката по това време. Гримът, монтажът, осветлението, композицията на кадрите, символизмът в най-знаковите сцени, дори представянето на началните и финалните надписи са изпипани до съвършенство и представляват нещо невиждано до този момент. Уелс и дирижираният от него екип наистина постигат ефект, който е несравним. Фактът, че образът на Кейн е събирателен на няколко от съществуващите по това време медийни магнати, му печели доста солидна критика още преди премиерата и въпреки че в съвремението ни филмът е признат от редица престижни филмови институти като най-великият филм правен някога, той печели само 1 Оскар (за сценарий) през 1942 г. Вследствие на скандалите около филма си, а може би и заради откритите си леви убеждения, Орсън Уелс така и не получава повече подобна творческа свобода и до края на живота си среща огромни затруднения в осъществяването на проектите си. Умира през 1985 година на 70 годишна възраст, оставяйки след себе си един изпълнен с непрекъсната борба живот и една изключително впечатляваща филмография, в която със собствен блясък блести „Гражданинът Кейн” като безспорно най-важният и иконичен американски филм за всички времена.

Шон Конъри

Колебаех се дали да отделя специално внимание в тази класация за един моите най-любими актьори, предвид това, че неговият най-известен персонаж се слави с всичко друго, но не и с лицевата си растителност, но Шон Конъри има достатъчен на брой роли в които разчита на мустаците да компенсират лъскавото му теме, така че реших, че съм длъжен да го почета с няколко реда.

Шон Конъри е от този тип хора, към които просто не можеш да не изпитваш симпатия. Роден през 1930 г. в Единбург, Шотландия, принуден като малък да носи националната плисирана носия на страната си, Шон Конъри загубил девствеността си на още 8 и най-вероятно поради този факт взел, че пропушил от нерви една година по-късно. Злите езици твърдят, че някъде по това време започнал и да оплешивява, но тази информация ми е доста съмнителна, така че не мисля, че трябва да се приема за чиста монета. Преди да се захване с актьорската професия, младият Шон се изявявал като млекар, воден спасител, финалист на Мистър Вселена и дори получил предложение от легендата на Манчестър Юнайтед Мат Бъзби да се пробва в отбора на Червените Дяволи, което предложение предвидливо отказал и си спестил травмиращото твърдо кацане на т.нар. „бебета на Бъзби” в Мюнхен през 1960-та.

Актьорската кариера на младия шотландец започва през 54-та и само 8 години по-късно Шон Конъри вече е на върха на славата с ролята на изискания британски разузнавач Джеймс Бонд. Аристократичният маниер, класическата визия и неподправената харизма на Конъри пасват перфектно към описания от Йън Флеминг характер и задават визуалният стереотип на героя за десетилетия напред, в което се корени и част от успеха на франчайза. След като предава шпионската щафета на Роджър Мур, Конъри вече има лукса да избира по собствена преценка проектите си и съответно да експериментира по-свободно с външния си вид. По това време тъмният му мустак вече трайно се превръща в актьорски реквизит и почти до края на кариерата си бившият супер агент забравя за бръсненето.

С ръка на сърцето си признавам, че не бих наредил Шон Конъри в десятката на най-великите актьорски величия, защото освен чисто култови филми, шотландецът има участие и в не малко откровени простотийки, но присъствието му сред холивудския елит за над 4 десетилетия е достатъчен атестат името му да бъде изписано със златни букви в историята на киното. Поредицата за Джеймс Бонд, „Мъжът, който искаше да бъде крал” (за който самият Шон Конъри смята, че е трябвало да бъде награден с Оскар), „Хълмът” на Сидни Лъмет, „Марни” на Хичкок, „Убийство в Ориент Експрес”, „Недосегаемите” на Браян Палма (донесъл и единствения Оскар на Шон Конъри за поддържаща роля), знаменитата и любима за мен роля в „Шотландски боец”, „Последният кръстоносен поход” (най-силният за мен филм от поредицата за Индиана Джоунс) и още и още … Шон Конъри е и ще си остане легенда в пълния смисъл на думата.

През 2003 г. удостоеният с рицарско звание Шон Конъри изигра последния си игрален филм и определено мога да кажа, че „Лигата на необикновенните” не е най-удачния избор да се сложи край на една знаменита кариера, но ако се вярва на слуховете, че причината за това решение е заболяване от болеста на Алцхаймер, мисля, че не ни остава нищо друго да се примирим с отсъствието на сър Шон Конъри от актьорското поприще и да му пожелаем крепко здраве и достойни старини.

Чарлс Бронсън

Следващата мустаката легенда в моя космат списък е големият Чарлс Бронсън. След Шон Конъри отново моето внимание се спира на актьор, чиито най-иконични роли („Мръсната дузина”, „Имало едно време на Запад” и „Великолепната седморка”) не изискват наличието на мустак, но затова пък в доста солидна бройка от филмографията си Бронсън залага точно на този фешън аксесоар, така че не мога с лека ръка да го пренебрегна.

Не знам дали заради ролята си в „Имало едно време на Запад”, откъдето подсъзнателно съм направил някаква асоциация, или поради някаква друга ирационална причина, но винаги съм смятал, че Чарли Бронсън има или мексиканско, или индианско потекло. Преди известно време обаче бях доста изненадан да разбера, че истинското име на този колос не е нито Карлито, Карлос или пък Джеронимо, а доста необичайното за континента – Каролис Бучинскис. Оказа се, че една от легендите на уестърна, г-н Чарли Бронсън, въпреки, че бил роден в Пенсилвания, произхождал от семейство на емигранти от татарско-литовски произход, откъде идвало и странното му заглавие. С малко повече фантазия и чувство за хумор този фактор, добавен към присъствието на Юлий Борисович Бринер a.k.a. Юл Бринър във „Великолепната седморка”, дава известно основание да се смята, че „Седморката” може да се приеме и като първата в историята съвместна съветско-американска супер продукция.

Кариерата на бившия картечар от Втората Световна Война в шоубизнеса започнала първо с незначителни изяви в телевизията, докато през 1960 г. не става част от по-горе спомената уестърн класика и не се бетонирал трайно в киното. Не мога да кажа, че Чарли Бронсън печелил аудиторията с кой знае какъв актьорски репертоар, а и не мисля, че той някога е имал някакви сериозни илюзии относно таланта си. Надарен обаче с натурален атлетизъм, специфични черти и стоманен поглед, той чисто визуално представлявал интерес за Холивуд и съответно след успеха на „Седморката” започнал да получава и по-централни роли. По това време Втората Световна Война все още присъствала осезателно като тема и индустрията, освен традиционните за епохата уестърни, бълвала и военни филми като на конвейнер, а Чарли Бронсън се оказал един от основните жанрови любимци. „Мръсната дузина”, „Голямото бягство”, „Оръжие за Сан Себастиан” били само част от заглавията в които Бронсън се снимал през периода и затвърждавали присъствието му. През 1968 г. Серджо Леоне увековечава някогашния Каролис Бучинскис като му доверява ролята на мъжа с хармониката в определяният от мнозина за най-велик уестърн в историята на киното – „Имало едно време на Запад”. За този филм каквото и да се каже ще е малко и нарочно не искам да задълбавам с коментар относно това колко точно е велика класиката на Леоне, защото съвсем ще се отнеса. Филмът обаче бележи своеобразния връх в кариерата на Чарлс Бронсън и три години по-късно той дори печели „Златен глобус“, като „най-популярен актьор в света“. Точно по това време той си партнира с великия Тоширо Мифуне и секс-символа на няколко поколения домакини Ален Делон в друг култов уестърн – любимия ми „Червено Слънце”. С годините популярността на Чарли постепенно започва да залязва и дори появилият се по-трайно на лицето му мустак не могъл да предотврати този естествен процес.

Към края на своята кариера Бронсън отново се завръща към телевизията и продължава да снима почти до самата си смърт. Умира през 2003 г. на 81 години, оставяйки след себе си над 90 участия в телевизията и киното. В своята близо 50-годишна филмова кариера Чарлс Бронсън си партнира с една плеяда първокласни актьорски величия, като Стив Маккуин, Лий Марвин, Хенри Фонда, Антъни Куин и прочие, безспорно бидейки сам достоен член на тази елитна компания.

Бърт Рейнолдс

Би било абсурдно да минем в една подобна изобилстваща от кератин класация без Бърт Рейнолдс. Мустаците на тази емблема на мъжката потентност са нещо подобно на бенката за Мерилин Монро, силикона за Памела Андерсън или Пепи за Максим Генчев. В смисъл, очевидно е, че едното не може да съществува без другото или поне не в тази Вселена.

Ако мога да направя своеобразен аналог, то бих сравнил присъствието на Бърт Рейнолдс в киното през 70-те с натрапчивото, лишено от гръбнак туловище на иконата на българската естрада Етиен Леви на екрана на българският национален ефир през 80-те. През споменатият период, героичната физиономия на Рейнолдс извирала буквално от всеки по-комерсиален проект и той с основание се изживявал като първокласна холивудска звезда. Очевидно астрофизичните закони важат и за звездите от Холивуд, защото колкото по-ярко блестяла звездата на Бърт Рейнолдс, толкова по-големи простотии привличал той с гравитацията си. През 1972 г. нахаканият Бърт се съгласил да позира дибидюс за корицата на списание Космополитен в поза, която съвсем наскоро неговия адаш Раян Рейнолдс иронизира в рекламната кампания на новата си комиксова тупалка – „Дедпул”. В съвремието Бърт Рейнолдс осъжда този свой ексхибиционистичен порив, защото според него със скандалната си проява е повлиял негативно върху отношението на критиците по повод излезналият само няколко месеца по-късно класически survivor трилър „Избавление”. Иронията в случая е, че филмът наистина се оказва най-класният в цялата филмография на Рейнолдс и до известна степен действително е пренебрегнат откъм Оскарови номинации.

През своята дългогодишна кариера Бърт Рейнолдс е отговорен за доста голям брой погрешни решения и ако погледнете филмографията му сами ще се убедите в този факт, но по-интересното е кои роли актьорът е отказал, с което се е лишил от възможността да се превърне наистина в звезда с легендарен статус. Още през 1969 г. Рейнолдс отказва предложението да изиграе ролята на Джеймс Бонд под предлога, че било абсурдно дори да се обсъжда вероятността ролята на бъде изиграна от американец (аргументация, с която съм длъжен да се съглася), но това далеч не е всичко. С лека ръка мустакатият плейбой пренебрегва и предложенията да се въплъти в ролите на Хан Соло (Междузвездни войни), Р. П. Макмърфи („Полет над кукувиче гнездо”), Едуард Люис („Хубава Жена”) и дори Джон Маклейн („Умирай трудно”). За малко било да изиграе и култовата роля на Майкъл Корлеоне, но тогава авторитетно се намесил самият Марлон Брандо, който поставил ултиматум, че единственият мустак, който ще се вее на снимачната площадка на „Кръстникът” трябвало да бъде неговият собствен и на продуцентите се наложило да избират между него и недоумяващия Бърт.

Неадекватният избор на Рейнолдс се установил като практика и дори Пол Томас Андерсън, изпитал върху гърба си последиците от това нерационално поведение. Цели 7 пъти се наложило П.Т.А. да се моли на надутия Бърт, за да го придума да се присъедини към екипа на „Буги Нощи” и чак след като му обещал, че за ролята си на известен порно продуцент ще бъде най-малкото номиниран за Оскар, на осмия път най-после постигнал успех. Както знаем П.Т.А. е гений и спазил обещанието си. За ролята си на Джак Хорнър Рейнолдс получава единствената си номинация за Оскар до този момент. Въпреки че Бърт все още продължава да си развява мустаците по сценичните площадки, аз лично не вярвам той да постигне кой знае какво от тук насетне, но пък и няма да имам нищо против и да ме опровергае с някоя своя извънземна роля. Така или иначе мустакът му вече е увековечен.

Том Селек

Ако щете вярвайте, но когато ми хрумна абсурдната идея да напиша този материал, първото име, което ми изскочи в главата, бе това на Том Селек. Не мога да дам обяснение за причината за тази неадекватна мисъл, защото Селек определено е най-непретенциозното име в тази класация, а успехите му в киното могат да се нарекат най-малкото посредствени, но мустакът му сякаш си има собствен живот, а популярността му е право-пропорционална на актьорския талант на стопанина си, затова и не мисля, че има начин да го пропусна.

Роден в Детройт през 1945 г., невръстният (мъхест мустак на) Селек отрано опознал несгодите на икономическата емиграция, след като родителите му недоволни от живота на средната класа в щата Мичиган, събрали домочадието и се преместили в слънчева Калифорния. Младежките години на младият Томас образно казано могат да се определят като мокрия сън на всеки средностатистически подрастващ американски лузър. Красив, висок и широкоплещест, целунатият от съдбата Том не се отклонил нито на крачка от традиционните колежански клишета, като умело съвместявал кариерата си в местният баскетболен отбор с редица каузи в престижните за всеки колежанин социални братства. Докато старателно попивал знания в дебрите на бизнес администрацията и се изявявал едновременно на няколко други фронта, младият левент получил изненадващ съвет от учителя си по драма да тества дискусионния си талант на актьорското поприще. Ентусиазиран от тази неочаквана вяра в собствените му възможности, Селек наивно повярвал, че му предстои най-малкото боксофисна доминация и насочил всичките си усилия към превземане на Холивуд. Кариерата му обаче не се развила напълно според очакванията и той дълго време се подвизавал предимно в реклами и малки епизодични роли в телевизията. Като казах по-горе, че Селек е целунат от съдбата, наистина имах предвид, че е целунат от съдбата, при това далеч нямам предвид наивната и мимолетна целувка присъща на някои родни политици. Освен че изглеждал като изваден от реклама на Марлборо (в един етап от своя живот той действително се изявявал в подобни реклами), Том Селек имал привилегията да остарява изключително прилично. Героичната му визия и приемлив (по някои стандарти) актьорски репертоар постепенно го утвърдили като телевизионна звезда от среден калибър. През 1980 г. Селек влиза в разкрасената с хавайска риза кожа на частния детектив Томас Магнум в лековата, но и прекалено типична за годините кримка „Магнум”. Сериалът, в който Селек громи лошите, развявайки рунтавата си гръд по плажовете на Хавай, се оказва съдбоносен в неговата кариера, защото точно заради роля на Томас Магнум Селек отказва предложението от страна на Спилбърг да се превъплъти в ролята на д-р Индиана Джоунс в превърналата се във поп-културен феномен класика. Определено това е решение, за което Селек съжалява и до ден днешен, въпреки че сериалът се оказва сравнително успешен с цели 8 сезона зад гърба си. През цялата си по-нататъшна кариера Селек така и не успява да запише сериозна роля в киното, а най-значимото му присъствие на малкия екран си остават 10-те епизода в „Приятели”, заснети в периода от 1996 до 2000 година.

И въпреки че ми е крайно симпатичен, не мога да не отбележа позорната (по моите критерии) подкрепа, която Том Селек оказва от доста време насам спрямо интересите на Националната Оръжейна Асоциация (NRA) в Щатите, бидейки техен официален говорител и дори член на борда на директорите. Организация, която открито злоупотребява с правата на всеки един психически нестабилен американец да притежава оръжие, позовавайки се на закони от времето на Дивия Запад и която нееднократно е доказвала, че изродите, които я управляват притежават всичко друго, но не и елементарен морал. Животът обаче не е справедлив и Том Селек най-добре осъзнава това всеки път щом чуе тембъра на Харисън Форд, така че не мога да направя нищо друго, освен тихичко да се подхилквам като чуя вечната мелодия на Джон Уилямс и да се опитам да забравя интелектуалния вандализъм от страна на господин Том Селек.

Дани Глоувър

Понеже напоследък очаквам от активистите на Black Lives Matter и техните изкривени идеологически креатури от БХК да започнат да ни санкционират за неособено уважително отношение спрямо нашите собствени (черни) сенки, мисля, че е време и за малко киноманска политкоректност. Милионите фенове на Еди Мърфи в България могат и да ме обвинят в дискриминация по отношение на техния любимец, но реших в тази класация да обърна подобаващо внимание не на Еди, а на големия Дани Глоувър предимно заради мустакатото му изпълнение в поредицата „Смъртоносно Оръжие” като сержант Роджър Мърто.

Характерното за Дани Глоувър е, че той винаги, ама абсолютно винаги, си избира да играе роли на чернокожи. Не бих казал, че това прави Дани еднотипен актьор, но този факт веднага се набива на очи, ако си направите труда да разгледате филмографията му. Израсъл в семейство на активисти на една от милионите организации за защита на правата на чернокожите в Щатите, младият Дани още от рано се заредил с вяра в собствените си възможности и започнал да изучава актьорския занаят в редица специализирани колежи. Пробива сравнително късно в киното, но талантът му е забелязан и бързо оценен. До средата на 80-те единственото по-престижно участие на Глоувър е в затворническата кримка с Клинт Истууд „Бягство от Алкатраз”, където Дани играе непривичната за чернокож роля на затворник. 85-та обаче е знаковата година в кариерата на Глоувър. Тогава с негово участие излизат последователно „Свидетелят” на Питър Уиър и прекрасният „Пурпурен цвят” на Стивън Спилбърг. Както се очаква от един филм на Спилбърг, „Пурпурен цвят” е истински хит, номиниран е в цели 11 категории и макар и да не успява да се пребори за нито една от тях, утвърждава Дани Глоувър като стабилен актьор.

Така стигам и до 1987 г., когато се ражда един от най-култовите екранни дуети в историята на киното – сержант Роджър Мърто и неговият екранен антипод сержант Мартин Ригс. Може и да ме разкритикувате, че преувеличавам, но действително смятам, че хармонията, която пресъздават Дани Глоувър и Мел Гибсън в „Смъртоносно оръжие” не познава аналог.

Не знам дали е уместно да го изтъквам, но все пак ще се изкуша да споделя, че двамата с Дани Глоувър имаме нещо общо и то никак не е маловажно – и двамата сме виждали Мел Гибсън наживо!!! Преди три години с моето близко аверче (и настоящ Кънт) Влади Апостолов се изтипосахме с каба-гайди и наконтени в шотландски носии (или по-скоро във възтесни минижупи с леопардови окраски) на летище София да посрещаме Лудия Макс, който пристигаше тук за снимките на никому ненужната пенсионерска драма „Непобедимите 3”. Въпреки студеното време все пак успяхме да впечатлим Легендата, повтаряйки култова сцена от „Смело сърце” и колкото и Влади да се опитва да отрича, Мел Гибсън намигна на мен, а не на него! Това лирическо отклонение почти съм убеден, че ще бъде цензурирано от завистливия Дринов, но все пак съм длъжен да направя опит да се изфукам.

Връщам се отново по същество. Под режисурата на Ричард Донър, сценарият на Шейн Блек и култовите изпълнения на Гибсън и Глоувър, „Смъртоносно оръжие” се превръща в истински феномен и напълно закономерно във филмов франчайз с цели три продължения. Редно е да спомена, че между снимките на второто и третото продължение на „Смъртоносно оръжие”, Дани Глоувър се принуждава да обръсне мустака за да заснеме доста солидното продължение на „Хищника”, който според мен си остава един до голяма степен подценен филм.

Наближавайки 70 години, Дани Глоувър продължава да бъде все така активен на снимачните площадки, като запълва свободното си време и с различни политически и human rights каузи. Оказва се, че почти 30 години след първото „Смъртоносно оръжие” сержант Мърто изобщо не е „too old for this shit”.

Салма Хайек

Така и така съм набрал инерция в дебрите на политкоректността, така че не виждам смисъл да спирам точно сега и да не радикализирам докрай своите либерални изблици, включвайки в нашата класация и латино кралицата на Холивуд Салма Хайек. Причината да имам каквото и да е вяло основание да включа заоблените форми на Салма в компанията на една сурия расови мъжаги се корени в участието й в два филма, в които героините й далеч не отстъпват на най-косматите традиции в киното.
През 2002 Салма Хайек, вярна на мексиканският си произход, позволява на гримьорите да я обзаведат с два броя мексикански мустаци, ситуирани съответно на мястото на грижливо поддържаните й вежди и традиционната за всеки наследник на Панчо Виля област над горната устна. В този си, определено кошмарен външен вид, Салма влиза в ролята на прочутата си сънародничка Фрида Кало, която освен, че била известна с умението си да рисува, провокирала съвремениците си и с доста разюздан любовен живот. Ролята на Кало доказала, че актьорският талант на Салма по нищо не отстъпвал или поне не заслужавал да остане в сянката на могъщата й пазва. Филмът печели два Оскара (единият за грим, естествено) и носи на Салма първата и единствена засега номинация на Академията.

Седем години по-късно любимката на Робърт Родригес отново маскира с косми красивите си черти, като влиза в ролята на лъмбърсексуалната изгора на Джон С. Райли в симпатичното упражнение по лош вкус, наречено „Циркът на кошмарите: чиракът на вампира”. Филмът може да се каже, че е типичен за кариерата на Салма, която и до сега поради някакви нейни си причини предпочита да си губи времето с подобни непретенциозни заглавия, вместо да рискува с не дотам комерсиални, но доста по-престижни проекти.

Независимо дали ролята на Хайек във „Фрида” е била само моментен проблясък или демонстрация на нейния скрит до момента талант, Салма е приятно за мъжкото око присъствие и (аз лично) й желая успешно развитие на кариерата, надявайки се, че няма да й се налага повече да се обезобразява с мъжки анатомични характеристики … което пък от друга страна й позволява да влезе в подобни извратени класации.

Даниел Дей Луис

Започнах класацията с всепризнато величие и смятам да я завърша по същият начин. Времето безспорно митологизира определени личности и често придава към образите им известна доза, понякога незаслужена, романтика, но Даниел Дей Луис е от този тип хора, които нямат нужда да разчитат на подкрепа от каквото и да е естество. Намиращ се в златната възраст за всеки един актьор, с едва 16 участия в киното до този момент, Негово Кралско Величество е единственият актьор в близо 100 годишната история на седмото изкуство с три Оскара за главна мъжка роля, а смело мога да твърдя, че във филмографията си има поне още три филма, за които можеше да бъде отличен. Както много хора може би се досещат, причината да включа Даниел Дей Луис в мустаката си класация са двете епични произведения на Мартин Скорсезе и Пол Томас Андерсън – „Бандите на Ню Йорк” и „Ще се лее кръв”, в които ДДЛ буквално предначертава каноните на актьорската професия.

До 2002 година, когато по големите екрани излиза бруталният рецитал на Скорсезе, Дей Луис вече е утвърдено име в Холивуд с едно отличие на Академията за ролята на страдащия от церебрална парализа писател и художник Кристи Браун („Моят ляв крак”) и редица други култови изпълнения. Всеки филм с участието на англичанина си е събитие, но през този период аз лично не мога да не отбележа иконичната му, превърнала го за известно време в секс-символ, роля на Натаниел в „Последният мохикан” и смазващото му изпълнение като набеден за активист на ИРА левент в „В името на Отца”. До този момент маниерите на работа на британеца винаги са вървели на ръба на нормалното и той се е ползвал със славата на силно вманиачен в ролите си чешит. Само забележете за какво става въпрос. За ролята си в „Моят ляв крак” Дей Луис например отказвал да се раздели с инвалидната количка, за да може да се вглъби по-дълбоко в ролята си и дори принуждавал хората от екипа да го хранят с лъжичка, подобно на травматизирания си герой. За „Последният мохикан” пък до такава степен приел присърце задачата да се слее с екранният си образ, че отказвал да яде нещо, което собственоръчно не бил убил (колко хубаво е, че в романа на Джеймс Фенимор Купър, Натаниел не е бил канибал), а за снимките на „Боксьорът” прекарал година и половина в двуразови тренировки, за да може да усъвършенства босковата си техника. Според мен подобен стил на работа няма как да не е изтощаващ, както физически, така и психически, затова и за съвсем нормално намирам няколкогодишното му оттегляне от киното след „Боксьорът”, макар и да не разбирам избора му през този период да се занимава с обущарство във Флоренция (пауза за класически facepalm). Пет години по-късно Скорсезе дефибрилирал кариерата на Дей Луис, като му предложил да влезе в кожата на Бил Касапина, за която междувременно се облизвали Уилям Дефо и дежурният Боби Де Ниро.

Ролята на Касапина ми е особено любима и няма да преувелича, ако кажа, че оглавява личната ми класация от паметни въплъщения на Дей Луис. Мазната, прилепнала към черепа коса, изцъкленият (буквално) стъклен поглед, рязката смяна на настроения и дори излъчващата неприкрита агресия стойка на Касапина … всичко в този образ крещи за социопатия от най-висок калибър. Познавайки стила на работа на Дей Луис няма да се учудя, ако в почивките си вманиаченият перфекционист не си е уплътнявал времето с дране на котенца и мятане на хладни оръжия по членовете на снимачният екип с оголена до венци зловеща усмивка. Обвиняван в излишна бруталност, през 2003-та „Бандите” е номиниран за Оскар в 10 категории (включително за главна роля на Даниел Дей Луис), но за съжаление не печели нито една от тях, което лично аз считам за един от зачестилите се напоследък позорни решения на Академията.

Пет години по-късно ДДЛ отново заглажда мустак, за да влезе този път в ролята на саморазрушаващия се петролен магнат Даниел Плейнвю в един от най-добрите филми за последните 20 години – „Ще се лее кръв” на колоса Пол Томас Андерсън. Този филм работи на толкова много нива, при това на такава разтърсваща дълбочина, че подобно на споменатият по-горе „Гражданин Кейн”, ми е невъзможно да бъда дори наполовина толкова изчерпателен, колкото ми се иска в този ограничен формат. Дей Луис за пореден път доставя изпълнение от изключителна класа и за Академията не остава нищо друго, освен да връчи втори Оскар в ръцете на британеца.

Едва ли някой е бил шокиран, когато през 2012 г. статуетката се връща за рекорден трети път в ръцете на Дей Луис за ролята му в Спилбърговия „Линкълн”. След този паметен момент, британецът типично в свой стил се оттегля от киното и вече повече от три години стои далеч от светлината на прожекторите. Аз лично с нетърпение очаквам следващата негова роля и нямам грам съмнение, че с каквото и да се захване този мастодонт в актьорското изкуство, изпълнението му отново ще задава стандарти.

С това мисля да сложа точка на тази импровизирана рунтава класация и да се отдам на заслужен новогодишен гуляй (а защо не и оргия).

В този си текст пренебрегнах голям брой легендарни мустаци и напълно основателно мога да бъда оплют, нахрачен, опраскан, отлюспен и дори нагрубен, защото действително се отнесох неуважително към монументалния Марлон Брандо и неговият Вито Корлеоне, загърбих русият мустак на Робърт Редфорд а.к.а. Сънданс Кид, но пък и показах същия критерий към черния сноп косми на Омар Шариф и белият на Сам Елиът. Не остана време (и място) да почета мустакатите уестърн превъплъщения на Кърт Ръсел, както и да обърна подобаващо внимание на Ал Пачино („Серпико”), Дани Трехо (където се сетите), Том Харди („Бронсън”), Кевин Костнър („Танцуващият с вълци” и „Уаят Ърп”), Саша Барон Коен („Борат”), Том Скерит (навсякъде), Джордж Клуни („О, братко, къде си?”), Били Дий Уилямс („Междуздвездни Войни”), Джони Деп („Дони Браско” и още един куп простотийки), Йосемити Сам и прочие и прочие, за което моля да бъда извинен и щедро поощрен в коментарите.

И за последно искам да кажа още нещо. Не знам как е при вас, но за мен годината се оказа повече от плодотворна – все още съм жив, а на всичкото отгоре отбелязах и дебюта си за Операция Кино, като имах щастието да пиша за два от най-добрите филми за годината и за един от най-великите в историята. Понеже подозирам, че тази мустаката ода ще е последният ми материал за 2015-та, бих искал публично да изразя своите благодарности, почитания и признателност към харизмата и величието на пътеводната светлина на българската кино-критика Димитър Дринов, който ми предостави широка арена, без която най-вероятно щях да изявявам гения си в сивия сектор, а щедрите му хонорари значително увеличиха активите на фонд „Силикон за дъщето”. Благодаря ти, човече!!! Обичам те!

На моите списващи приятели, както и на всички кибици (дори и на Satyr69), които с абстиненция следят новините и ревютата в този сайт, пожелавам весело посрещане и щастлива Нова Година!!!

Годината, в която „Междузвездни войни“ и „Джурасик Парк“ бяха обновени за едно изцяло ново поколение, още един франчайз, който струва повече от комерсиалната си стойност е предоставен на своите верни фенове. С „Крийд: Сърце на шампион“ режисьорът и сценарист Райън Куглър (,,Инцидентът на станция Фрутвейл“) ревитализира наследството на „Роки“ като леко и ефективно измества фокуса от остарелия протагонист, за да даде път на изцяло нов персонаж – Адонис Крийд, синът на небезизвестният съперник на Роки от оригиналния филм. Изтъквайки на преден план амбициите на синът на Аполо Крийд за сметка на издърпването на Роки Балбоа извън ринга като негов треньор, историята в „Крийд“ се бори с изтощените кокали на Сталоун като я пренася в съвремието.

Адонис Джонсън (Майкъл Б. Джордън) не познава известния си баща – световният шампион по бокс тежка категория Аполо Крийд, който е починал, преди момчето да се роди. Въпреки това никой не може да отрече, че боксът е в кръвта на младежа. Адонис решава да се премести във Филаделфия – мястото, където Аполо е изиграл легендарния си мач срещу коравия начинаещ боксьор Роки Балбоа (Силвестър Сталоун). След като пристига, Адонис се заема да открие Роки и да направи всичко по силите си да го убеди да му стане треньор. Въпреки че настоява, че завинаги е слязъл от ринга, Роки вижда у Адонис силата и непоколебимостта, характерни за Аполо – заклетият враг, който се превръща в най-близкия му човек. Шампионът се съгласява да стане треньор на Адонис, въпреки че се бори с противник много по-смъртоносен от противниците на ринга.

Въпреки очевидната смяна на името на филма, „Крийд“ реално е „Роки 7“, в което няма нищо лошо. Връщаме се отново във Филаделфия, в неравните синкави улици и леещата се пот в залата за бокс от първият филм за Роки Балбоа. Сталоун се завръща за знаменитата си роля за седми път, добавяйки още един пласт във вечния си образ, за да се преоткрие в последното десетилетие. Никой не разбира Роки по-добре от Сталоун и затова актьорът намира своята свежа приумица, от която да се вдъхнови. Не мисля, че се нуждаех да прекарам повече време с този образ след „Роки Балбоа“ от 2006 г. (който даде на Балбоа подходящ край и почти перфектна финална сцена), но също така не съжалявам за отделеното време и допълнителният „прозорец“, от който „Крийд“ ми предостави да погледна.

Но черно на бяло това не е „Роки 7“.  Това е „ Крийд:  Сърце на един шампион“ като заглавието крие креативните промени в себе си. Роки е поддържащ играч, но все пак не е неговата история. Или може би изобщо няма претенции относно това. Въпреки всичко, режисьорът Райън Куглър и актьорът в главната мъжка роля от дебютния пълнометражен филм на Райън „Инцидентът на станция Фрутвейл“ Майкъл Б. Джордън показват изходната врата на Сталоун за поредицата и акцентират върху Адонис. Идеята е обещаваща и е за предпочитане пред някой директен (в същото време ленив) римейк на драмата на Сталоун от 1976 г. С избора на последователност, тази концепция позволява на чичо Слай да остане в историята на филма и така да завърши градивно цялостната си кариера в бокса – да поеме пикантната и остроумна менторска роля, която изземва от своя треньор Майки (Бърджис Мередит). Все пак присъствието на Роки в „Крийд“ е както приятен жест, така и отвличане на вниманието от историята за Адонис. Това за мен не е желаният ефект.

“Крийд: Сърце на шампион“ е ехо. Той е един зов завръщане – сюжетната нишка за Адонис и неговият път към шампионската титла отдавна е извървяна от драматичните стъпки на героя на Сталоун по време на цялата поредица. Аутсайдер, който се бие за уважение? Имаме го. Ще се изправи  ли в края срещу уж непобедим шампион? Без капка съмнение. Налице ли са тренировките под ръководството на твърд и закоравял треньор? Всичко е познато. Но за всички тези въпроси и отговори не можем да обвиним Джордан и Куглър – „Крийд“ не може да се изолира от влиятелното наследство на сериите за „Роки“. По същия начин както Адонис го грози опасността от това да остане под сянката на постиженията на своя баща Аполо Крийд, така и „Крийд“ е под същата опасност да бъде постоянно сравняван с предишните филми за Роки. Няма и кой знае каква свежа глътка въздух да се добави.

Майкъл Б. Джордън представя дълбоко изпълнение в ролята на незаконният син на Аполо Крийд – Адонис Джонсън. Джордън буквално вибрира в това да покаже образа си, че е гладен за бокс и да се докаже както на ринга, така и на улицата. А Куглър се наема с интересната идея да използва само един проследяващ и продължителен кадър по време на първия му боксов мач. Красива хрумка, но същото не може да се каже за монтажа в последният бой на ринга за титлата срещу настоящия шампион – прекалено е сух и посредствен, респективно разочароващ.

Наслаждавах се на „Крийд“ повече в сцените със самия Балбоа, който все още е собственик на ресторанта си във Филаделфия, както и тъгата му по членовете на семейството му, които и изгубил през годините. Сталоун се навлича леко и бавно в персоната на Роки, както боксьор си слага любимите си боксови ръкавици. Страната на Роки в уравнението натежава над тази на Адонис, защото макар и да е фиктивен, инвестирали сме повече време в живота на Италианския жребец. Още не познаваме новия младеж. Адонис не се чувства като звезда в собствения си филм. Повече изглежда все едно, че единствено партнира на Роки и това е голямата разлика.

Реално погледнато „Крийд: Сърце на шампион“ не е лош. Напротив, твърде достоен филм е. Но моментите, в които удовлетворява своите фенове и зрители той фактически губи своето въздействие. Това е, защото сме ги виждали и преди. Дали ще видим „Крийд 2“? Сещам се за думите на Аполо в края на „Роки“: „ Няма да има реванш.“ В края на краищата не беше прав, затова времето ще покаже.

8/10

Менталната ми имунизация срещу всякакви народо-психологически урочасвания, религиозни философии и попадащи в спектъра на градските легенди предсказания ме спаси от максимата на киноманите, че “какъвто е първия филм за годината, такава ще е цялата година”. Не си представям как щях да се чувствам, ако бях от обратната страна, където личната ми критична точка щеше да бъде дефинирана от цитираното поверие. Именно “Критична точка” бе филмът, с който се опитах да излекувам постновогодишния махмурлук, съчетан с недоспиването и лош привкус на студената януарска сутрин.

Не съм и очаквал, че новият “Критична точка” ще бъде нещо повече от недоносен опит за реинкарнация на един от най-добрите екшъни, създавани пред последното десетилетие на миналия век. Идеята за римейк ми действаше като завиване с мокри вестници на зимно течение от момента, в който се спомена, че оттатък Атлантика се подготвя подобен псевдоапокалипсис на индустрията. Цели четири години след анонсирането в мен се прокрадваше нотката на горчивия вкус, че възкресението ще бъде абсолютно ненужно и излишно – точно както е и възкресението като събитие от религията. Дори първоначалното въодушевление, че все пак е възможно да не бъде омазано положението като престоял памперс покрай евентуалното участие на Джерард Бътлър в ролята на Боди не успя да ме държи дълго – вече сме виждали Бътлър като сърфист в сравнително приятния “Chasing Mavericks” и още едно превъплъщение в такава роля щеше да бъде напълно излишно. Бътлър обаче навреме се отказа и на негово място дойде Едгар Рамирез.

Курт Вимер е име, което не се споменава с особено уважение в киносредите – преглеждайки филмографията му виждам два филма, заради които не бих си позволил да го зачеркна напълно – изгубилия се покрай “Матрицата” постапокалиптичен “Equilibrium” и guilty-pleasure удоволствието “Law Abiding Citizen”. Всичко останало е толкова meh, включително и римейка на класиката Total Recall, че се чудя защо този иначе симпатичен човечец не се остави по течението на слабохарактерните си филми, отколкото залагайки на вече утвърдени заглавия, които да рибуутне и да се възползва от носталгията на вече порасналите зрители. За капак на тоалетната чиния, пълна с екскременти, е поставено лицето Ериксън Кор, който носи гордата длъжност “director”, сиреч режисьор.

Лошо, Вимер, много лошо.

Още по-лошото е, че на кастинга за главните роли е направен опит да се намери актьор, който да бъде по-голямо дърво от Киану Рийвс.  Това вече е постижение – в ролята на агента Джони Юта влиза познатия най-вече от сапунени опери Люк Брейси. Дългокосия блондин обаче се е взел присърце ролята си и не само имитира визуално Киану, но и копира сцените му с изключителна точност, което е напълно достойно за презрение. Едва ли може да се приложи по-унизителен опит за актьорска игра – дори съвременното българско кино може да предложи повече в това отношение, по дяволите!

Другата важна роля, а именно тази на екстремиста Боуди, е поверена на Едгар Рамирез. Рамирез е симпатяга и притежава качествата, които да го превърнат в човек на идеалите, но за съжаление той не притежава харизмата на своя предшественик. Едгар не е Патрик Суейзи. Той няма неговото присъствие. Затова не е и Боуди.

В сценарно отношение, “Point Break” е преразказ в елементи на собствени съждения, който се опитва не само да копира историята, но и да внесе собствен привкус на манджата с цел нейното усъвършенстване. За жалост, нито Кор, нито Вимер са успели да хванат простичката идея на оригинала, която го направи толкова популярен сред зрителите. При Бигълоу схемата работеше поради това, че зрителите се идентифицираха с главния антагонист, в случая Боуди на Суейзи. Той и бандата му обираха банки с една-единствена цел – осигуряването на безкрайно лято. Малцина са тези, родени в страни с климатични условия на четири сезона, които не мечтаят горещите дни да продължават безкрай и именно това работеше – зрителят симпатизираше на Боуди и компания, оправдавайки техните действия. При новия “Point Break” обаче нещата са различни и това е един от основните му проблеми. Боди на Рамирез е върл екстремист, който си е поставил за цел да опита от осем почти невъзможни преживявания, поставени от негов духовен гуру. Осемте препятствия са свързани с изпитание на всички физически качества, като сърфингът е едва малка част от тези изпитания. Парите тук не са важни, защото новите герои имат богат спонсор – меценат, чиято цел остава неразкрита и не се разбира защо той плаща за тези удоволствия. Разбира се, Боди живее на ръба на закона, извършвайки големи престъпления, но тяхната цел е съвсем друга  – той се отблагодарява на планетата за природата, която му е дала.

От другата страна на барикадата имаме Джони Юта – агент на ФБР, който трябва да се инфилтрира при престъпните любители на екстремни спортове като таен агент. Самият Юта е бивш спортист, загубил свой близък приятел при неразумна гонка с мотори и се е отказал от  това си поприще. Години по-късно той вече е ченге и няма нищо против да се впусне отново в света на адреналина.

Дотук добре – виждаме простата схема – стандартна процедура по внедряване на несигурно ченге в престъпна, но за сметка на това привлекателна престъпна организация. Съвсем случайно се намесва и мадама, която е свързана по роднинска или съребрена линия с “лошия’, която обаче започва да си пада по куката. Схема, развита през годините и копирана многократно, дала на света грандиозни по мащабност поредици като Fast & Furious. Тази схема обаче не работи поради изброени вече причини –  отчайващо слабото изпълнение на Брейси, недоброто изграждане на едгаровия Боуди, както и безобразното използване на copy – paste от първоизточника.

Друг елемент, който правеше оригинала култов, е използването на гумените маски на четирима американски президенти. Това стоеше (и продължава да стои) толкова добре в оригиналния филм, че самото загатване в римейка дразни. Този път нямаме президенти, а добре аерографирани каски на мотористи, които се появяват за няколко секунди в кадър. Пълната изолация на тази част щеше да действа в пъти по-добре, отколкото настоящия резултат. Никой обаче не пита зрителите какво искат и дали да го искат.

В чисто кинематографично отношение, екипът зад филма се е постарал да направи филм, насочен към любителите на тези спортове. Без да съм се докосвал никога до такива изживявания считам, че може и да се хареса на любителите на борда, мотокроса е екстремното катерене. Заснетите и монтирани кадри от Алпите , френската крайбрежие и водопадите във Венецуела са мащабни, a придружаващата епична музика на Junkie XL подпомага усещането за незначителност пред феномените на природата. Това обаче не стои в основата на Point Break като идея и визия. Въпреки това, може да се спомене както някакъв, макар и малък плюс на филма.

Проблемът на Point Break е ротационен – първо, защото този филм носи това заглавие, копирайки почти изцяло оригинала. Второ – ако не беше наименован “Критична точка”, то той щеше да бъде изцяло асоцииран с него. Колелото се завърта с бясна скорост на недоволство, която успява да го счупи и да докаже, че филмът е ненужно направен, потъпквайки паметта на своя предшественик. Липсата на свежи идеи, новаторство и елементарна креативност в настоящето пречи страшно много на Холивуд и вместо да се вложат енергия и стредства за създаването на нещо ново и качествено, то се рови в прахта и се вадят стари и всепризнати филми, които да бъдат доизтискани в боксофиса поради старите лаври. Съдейки по последните данни обаче, както и посредствените оценки в популярните сайтове, Point Break пропада с главоломна скорост и би трябвало да послужи като горчив урок за всички, които искат да се възползват наготово от вече добре работещ продукт.

Радвам се поне, че моя пристъп на ярост беше потушен предварително от Благой UZUMAKI Иванов, който ми каза “Спокойно! Каквото и да направят, няма как да пипнат оригинала.”.

Да, няма как да го пипнат.

3/10

Биографичните филми винаги са имали своето очарование за мен – „Добри момчета” неотклонно присъства във всеки списък с любими филми, който съм правил, откакто бях в средното училище и вярвам, че „Дрога” е последният вдъхновен филм на Джони Деп. Можем да пуснем редица паралели между двата, но в конкретния случай е нужно да споменем само, че забъркват динамична история, художествена измислица с реални факти, плътни и променящи се главни герои, предизвикващи омраза, непонятна любов, гняв и изобщо широка палитра от емоции у зрителя. Те разказват сюжети, които си заслужава да бъдат видени, чути и обсъждани. Същото се отнася и за „Красив ум“, например, който е далеч „по-тих“ и спокоен, но по нищо не отстъпва на изброените.

Тъкмо в този аспект се състоят проблемите на „Джой“.

Средностатистическият човек има нуждата от време на време да се вижда на екран, героизиран, център на повествованието, борещ се за по-добри бъдни дни. Понякога тази борба е съкрушителна. Друг път, какъвто е случаят с „Джой“, тя е скучна, бавна, създаваща единствено желание за лениви прозявки.

Отначало филмът ни запознава с младата майка Джой, представяйки я като най-средностатистическата жена, живяла някога. Разпадащата се къща, в която живее, е клиширана алюзия за несъстоятелния живот – майка ѝ помещава стая с телевизор, където потапя аутизма си от един сапунен сериал в друг, баща ѝ притежава фирма за ремонт на автомобили, а пред семейството си се изявява като пародиен образ на Джейк Ла Мота, малката ѝ дъщеря е нормално, здраво дете. Дори бабата, чийто е гласът зад кадър, откриваме в добро състояние на духа, макар непрекъснатият телешки възторг, отправян към внучката, да дразни от самото начало.

В семейството на Джой проблемите са толкова елементарни, че място за съчувствие не остава. Стремежът към надмогване е едва загатнат, а когато надмогването се изразява в (спорно) гениалната идея за по-добър моп, цялата интрига се изплъзва от действието като рехава пиявица от труп.

Диалозите между бившия ѝ съпруг (който живее в мазето, мечтаейки да се превърне в новия Том Уейтс) и бащата, са едни от най-посредствените и невдъхновени думи, разменени на екран тази година.

Дейвид О. Ръсел има интерес да режисира сюжети, движени от героите (character driven, прощавайте) и това определено се получи в „Американска схема“, а съм склонен да нарека и „Наръчник на опитимиста“ приятен филм, заснет по (в най-добрия случай) посредствен роман. Но в „Джой“ не е останало нищо от химията между Брадли Купър и Дженифър Лорънс. Макар и двамата да имат своите проблясъци, подобен сценарий не им оставя достатъчно място за изява и малкото, което показват, по-скоро води зрителя към отчаяние по похабения талант, отколкото към емоционална реакция към образите във филма.

Малко след средата започнах да се смея, едновременно развеселен и агонизиращ, възприемайки кухия диалог, често наситен с излишни подробности, повече като абсурдна комедия, отколкото като драма. Тонът е объркващ, засегнатите теми, като еманципация на жените, феминизъм, несъстояли се мечти, пропиляно въображение, приятелски и семейни отношения, в крайна сметка остават недоразвити. Героите са кой от кой по-незавършени, седят предимно като нашумелите около ситкомите (а и все по-популярни в литературата) twee образи.

На екрана се избистря усещането, че Де Ниро, Лорънс и Купър са осъзнали в каква диаболична тъпотия са приели да се снимат и дори да е съществувала възможност от подобна история да се извлекат поуки, на „Джой“ му липсват душа и въображение, за да даде на зрителя нещо друго, освен желанието да забрави последните 2 часа от живота си.

Oсмият филм на Куентин Тарантино е студена, сурова, свирепа и садистична стимулация за сетивата с малко излишна драматургична мазнина и тромави политически послания, които в крайна сметка не ще осуетят върховното преживяване в тъмния салон.

„Омразната осморка“ излива в мозъка крайно задоволителен жанров коктейл – спагети-уестърн екстраваганца по Леоне, криминогенна whodunnit конструкция ала Агата Кристи, херметична хорър параноя от Карпентъровия opus magnum „Нещото“ и малко историческа ревизия, но с много по-умерен тон от този в предишните две произведения на постмодернистичния палавник  – „Гадни копелета“ и „Джанго без окови“.

Тарантино пласира на публиката някои от най-покварените персонажи, които някога е създавал – разкошно отблъскваща колекция от расисти, садисти, бандити и насилници. Образите са крайни дори и за аморален фетишист като него. Най-опасната дума в английския език – nigger – е наблъскана в диалога с честоти, близки до фарса. Тарантино винаги е обожавал да влага nigger в устите на своите персонажи, но в „Омразната осморка“ nigger e централна лексикална клетка, от която тръгва масивна словесна конструкция. В сравнение с nigger-стването тук, nigger-стването дори в „Джанго без окови“ е като изрязано от скопено, либерално, политкоректно шоу на някой като Джон Стюарт.

От една страна Куентин Тарантино сякаш се опитва да отстрани токсичността от думата nigger, да освободи езика като роб след Гражданската война и да му даде автономия. От друга изглежда, че човекът просто е пристрастен към шок стойността на подобни похвати, а унизителната му излагация с антиполицейските протести и асоциирането му с морално банкрутиралото, расистко, публично дискредитирано хаштаг движение blacklivesmatter, уви, налива вода в мелницата на втората хипотеза.

Филмът е пълен провал като политическа алегория на днешната ситуация в САЩ и прекрасно художествено преувеличение на расовото напрежение малко след Гражданската война. Образът на Сам Джексън в „Омразната осморка“ е персонификация на тарантиновата концепция за доминиращ и безкомпромисен чернокож мъж – ефективен убиец, поет-воин, заклещен в клаустрофобично и враждебно расистко пространство от цвета на кожата си.

Филмът е много по-качествен, когато се еманципира от собствената си претенция за историческа и политическа тежест и навлиза в комфортното жанрово пълп-пространство. В него цялата прелест на гаврата с добрия вкус и презряната политическа коректност краси пейзажа като сноп от мека светлина – запазената марка на кинематографичния вълшебник Робърт Ричардсън. И жонглирането с лексемата nigger и насилието над невинни в ретроспекция, и  канибализма на хищниците в основния наратив – всичко е прекрасно.

Всъщност ако има нещо наистина дълбоко и сериозно в „Омразната осморка“, то не е в бутафорното и несъстоятелно разгръщане на дебата за „расистка Америка“, а в студената мизантропия. Има нещо от Ларс Фон Трир в бруталния начин, по който Тарантино третира човешката природа и капацитета на хомо сапиенс за жестокост. Неслучайно един от любимите филми на Куентин е шедьовъра на датския агент провокатор „Догвил“.

„Омразната осморка“ комбинира епични снежни пейзажи и наситени едри планове, а 70-милиметровия формат е използван вдъхновено и изобретателно. Действието се случва основно във вътрешностите на пътуващ дилижанс и изолирана планинска барака, именувана „Галантерията на Мини“.

В „Галантерията на Мини“ се скупчват заразените с вируса на сладката омраза. Кърт Ръсел и неговите епически мустаци играят Джон „Палача“ Рут – ловец на глави, тръгнал да осребри 10 хиляди долара под формата на престъпно покварената Дейзи Домергю (изключителна роля на Дженифър Джейсън Лий). Рут и Домергю влизат в „Галантерията на Мини“ заедно с двамата си спътници от дилижанса – чернокожият полковник Маркис Уорън (Сам Джексън) и неговия антагонист с hard on за разбитата Конфедерация Крис Маникс – невероятно изпълнение на Уолтън Гогинс.

В дървената хижа ги посреща пакет от подозрителни персонажи – мексиканецът Боб (Деймиън Бишир), лаконичният каубой Джо Гейдж (Майкъл Медсън), застаряващата отломка от Конфедерацията генерал Смитърс (Брус Дърн) и сладкодумното денди ОсвалдоМорбей (Тим Рот). Компанията представлява естествена биологична среда за процъфтяването на поне дузина видове конфликти и агресии.

Тарантино използва добре познатия си похват за производство на съспенс с богати диалози и монолози, които кулминират във вулканично насилие. Но има нещо много различно този път. „Омразната осморка“ се усеща по друг, специален начин. Нещо наистина свирепо и смразяващо снабдява кръвоносната система на историята с хранителни вещества. Биещото сърце на мрака помпа черна кръв в снежнобялото инферно. Садистичната симфония създава прекрасно коледно настроение, а невъзможността за емоционална идентификация с коравите и коварни образи открива неподозирани възможности за отстранено оценяване на цялото тричасово упражнение по стил.

Театралността и интимността на интериорния разказ са чудесни партньори на епичния размах в екстериорните сцени. „Омразната осморка“ е много красив и богат филм с детайли, препратки и алюзии, които аргументират здравословната идея за множество гледания. Най-бруталният, свиреп, студен и безнадежден опус на Тарантино е странно вдъхновяващ и възбуждащ. Безопасно засища садистичните рецептори в съзнанието и за пореден път валидира филмовото майсторство на своя автор. В края на деня, когато всичко е казано и направено, мъртвите тела вече се вкочаняват, а кръвта засъхва – пред нас (и за нас) е още един обесващо и обсебващо добър къс (таран)кино.

Годините, в които си тийнейджър, обикновено минават в непрестанно самосъжаление, че си подложен да живееш живота, който живееш. От скучната реалност (която по Филип Дик е това, което не изчезва, когато спреш да вярваш в него) ескейпизъм тийнейджърите намират в представата за някакъв динамичен фантастичен свят, който сам ще протегне ръка към тях и ще ги измъкне от лепкавото блато на домашните по математика.

Young adult литературата и киното опаковат тази нужда от наситен живот в бестселъри. През последните няколко години (от епидемията „Здрач” насам) YA тематиката се намърда удобно във всички жанрове и в резултат съществуват истории за подрастващи, разказани чрез наративите на фентъзито, трилъра/мистерията, стиймпънка и научната фантастика. Все пак според мен young adult не е отделен жанр – както напр. детективските романи са жанр, – а по-скоро разпространителска политика, която използва всички други жанрове за фон, за да генерира големи по брой и сходни по съдържание истории.

„Петата вълна” в сценарно отношение е тавтология, съществуваща с графоманската лекота на тези, които без угризения пишат ли пишат, въпреки че нямат нищо оригинално за казване. Без един или два свежи момента – различими, ако си поставиш за цел да ги търсиш, филмът не блести с риск или новаторство. Голяма болка ми е като отида на кино да нямам какво специално да кажа за кинематографията; този тип продукции се правят сякаш с цел камерата да е напълно бездушна и неприсъстваща.

Сюжетът на филма, без да посявам спойлери, е следният: Един ден в небето над Охайо надвисва заплашителен космически кораб. Населяван е от извънземни, наречени „Другите” (добро боравене с богатството на английския език), свръх-развита и интелигентна цивилизация, която си е поставила за цел тоталното изтребление на човечеството. Извънземните хитро са преценили да осъществят апокалипсиса на етапи, наречени вълни. При първата вълна използват електромагнитно оръжие, за да спрат електричеството и комуникациите по цял свят. При втората вълна предизвикват силни земетресения, които пък прерастват в унищожителни цунамита. Третата вълна представлява вирус, който птиците разнасят – при тази вълна загива 96% от човечеството. При четвъртата вълна извънземните се вселяват в тела-приемници на хора и стават практически неразпознаваеми с просто око. Тогава е ясно, че конфликтът между хора и извънземни е неизбежен и идва Петата вълна, най-страшната, концептуалното ядро на филма. На фона на тази всеобща катастрофа Каси (главната ни 17-годишна героиня) трябва да спаси себе си и малкото си братче, както и да разбере какво, по дяволите, се случва. Естествено, част от сюжета е и Евън, който докато не учи Каси как да се отбранява, цепи дърва гол.

Бойната тактика на извънземните във филма ми харесва – поетапно обезоръжаване на противника, докато е напълно отслабен и няма друг избор, освен да се гърчи и да умре. Намирам подобна катастрофална поредица, измислена от автора на „Петата вълна” Рик Янси, за наистина добра. Със сигурност не е напълно оригинална, но излиза от утъпкания апокалипсис път, в който главните злодеи са метеорити, изгасващи слънца и т.н. Всеки и всичко може да бъде враг тук – извънземните очевидно имат уменията да контролират енергията на планетата (а може би в цялата Слънчева система?), както си пожелаят. Още повече – неразпознаваеми са. Невидимото зло, което притежава всякакви форми.

Ще продължа с коментарите върху сценария, защото той е очевидно най-слабото звено на филма (а при липсата на основа, цялата конструкция пада). Всички знаем, че за наистина увлекателните екшъни, мистерии, които се крепят на plot-driven действие, са много важни обратите, т.нар. plot twists. В „Петата вълна” не липсват обрати, но те са очевидни за зрителя, преди да се случат на екран, така че по-скоро са сенки на обрати или някакви куци обрати, които никога не пристигат на време. И фаталното в случая е, че не говоря за някаква маргинална брънка в историята, става въпрос за КЛЮЧОВИЯ, най-важния plot-twist на филма, който е предугадим от самото начало. Сякаш някой се опитва да скрие от теб нещо в стаята, но не може да се сдържи да не поглежда натам през няколко секунди.

Филмът също така има проблеми и с вътрешното протичане на времето – докато Каси се укрива в гората за седмица или две и претършува изоставени супермаркети за храна, 10-годишното ѝ братче за същото време (!) получава пълна военна подготовка и дори го изпращат на мисия (която на екран има визията на компютърна игра). Общо-взето казармата ряпа да яде – тук за седмица правим от хлапаци войници.

„Петата вълна”, който е екранизация по книга, се води научна фантастика. Тук научната фантастика обаче сякаш е само камериерка на бушуващи тийнейджърски хормони. Нека да разрушим света, за да може главната героиня да бъде спасена от нацепен, но галантен дървар, който ако светът не беше разрушен, никога не би срещнала, защото в истинския живот е смотана. Както на много други места в young adult продукциите, и тук любовната история е плоска и абсурдна. До такава степен сцените, в които трябва между тези двамата да има химия, са зле написани и клиширани, че предпочитах да гледам кадри на разрушения и експлозии повече, отколкото тази насилена закърпена „любов”.

След средата филмът придобива усещането за битпазар, в който има от всичко по малко, за да не е никой недоволен. Прочетох Q&A с автора Ник Янси, който отговаряше на въпроса на свой читател, споделяйки, че най-голямата му мъка би била да разочарова някой фен. Т.е. ако феновете искат съшита с бели конци любовна история, ще я получат! И аз, като автор и възрастен човек, по никакъв начин няма да се опитам да я направя по-правдоподобна,  вълнуваща и дълбока, каквито истинските любовни истории всъщност са!

Голям минус е и липсата на научни обяснения относно катаклизмите, които се случват. Какво точно е това електромагнитно оръжие, което използват извънземните? Какво се изисква, за да можеш да контролираш климата на цяла една планета? Колко са тези извънземни и откъде могат да идват, как са пропътували успешно толкова огромни космически разстояния? Живеем във времена, в които е напълно вероятно до няколко години да пратим хора на Марс, но някои от бестселърите и блокбастърите ни се държат като написани през XIX в., пълни с фантасмагории, които не си правят труда да теоретизират научната основа, върху която стъпват. И не е оправдание това, че са писани за тийнейджъри. Там, където има развлечение, съществува най-добрата почва да бъдат засети и информацията, и знанието. Какво пречи, докато децата се забавляват, четейки поредната замаскирана любовна история, да добият някаква представа и от основни физични закони? Сакън да не научат нещо ново. Подозирам, че в книгата някои от научните специфики са обяснени, но е престъпление да не бъдат включени във филма и той да не дава никаква добавена стойност в това отношение.

Ситуацията при актьорската игра не е за „Златна малинка”, но не е и за похвала. Клоуи Грейс-Морец (Каси) е симпатична и не е дразнеща, освен в сцените, в които е влюбена. В тях ѝ личи, че не ѝ се отдава да гледа като теле и по-скоро скучае, докато я принуждават да го прави. Нейният love interest пък, Евън (в ролята Алекс Роу) е мъжката инкарнация на Кристен Стюарт, тъй като явно и двамата са сигурни, че убедително актьорско присъствие значи полуотворена уста винаги и навсякъде, където може да има полуотворена уста. Аз от фотограф знам, че хората действително изглеждат по-привлекателни, когато леко си отлепят устните, но пък в киното тези, които го правят фултайм изглеждат бааавни и объркани.

Майка Монро („It Follows”) е обещаваща актриса, но очевидно ролята ѝ в „Петата вълна” ще бъде по-ключова във втората част от трилогията, защото тук героинята ѝ Рингър няма много време да покаже сложния си характер на кик-ес мацка, която е такава, защото има още по-сложно минало, което най-вероятно е нещо невиждано на екран – напр. баща алкохолик. Ще я видим (евентуално). Във филма се подвизават и Мария Бело („A History of Violence”) и  Лиев Шрайбър („Ray Donovan”, „Spotlight”), които са приятно възрастно включване и подаряват някакъв характер на филма, но присъствието им не е достатъчно, за да го измъкнат от посредствеността.

Хрумва ми, че не се сещам способността да се вселяваш в хора досега да е използвана с благородна цел. Менталната манипулация е свръхсила, с която са надарени винаги злодеи. Как пък някой не се сети да се всели например в издател на young adult книги? После да се върне назад във времето, когато „Twilight” още не е написана и да изманипулира Стефани Майър да се откаже от това, защото „Здрач” е сигурен книгоиздателски провал”. Стефани се връзва и YA епидемията никога не започва, а това ревю се разтваря във времето като петно в почистващ препарат. Другият вариант: Вселяваш се в YA писател и го караш да напише роман – такъв, който има истинска дълбочина и задава смисли; такъв, който не само забавлява на първично ниво, ами предизвиква въображението, опъва ластика на съзнанието и възпитава критично мислене. Би трябвало да е стремеж.

След успеха на „Бърдмен”, Иняриту най-после получава възможност да заснеме дълго отлагания (поради ангажимента на ДиКаприо с „Вълкът от Уолстрийт”) проект „Завръщането”. Филмът е базиран по едноименната книга на Майкъл Пунке и разказва за действителните преживявания на трапера Хю Глас, който през 1823 г. е нападнат от мечка гризли в покрайнините на река Грант (приток на Мисури), близо до северната част на Скалистите планини, след което е изоставен от компанията си. Малко се знае за миналото на Глас, а що се отнася до събитията след оцеляването му, известно е, че въпреки тежкото си състояние, траперът изминава 200 мили до най-близкия форт, взима пушка и тръгва по следите на неверните другари. На базата на тези оскъдни факти, Пунке прибавя лични впечатления от живота в прерията и детските си спомени, за да вдъхне на живот на суровото приключение.

„Завръщането” е сниман изцяло в естествена среда. Локациите в Канада и Аржентина дават на филма изключителното предимство да изглежда като нещо, което не може да се види всяка година на големия екран. Продукция от такъв мащаб рядко напуска границите на студията, където лесно може да се упражнява финансов (а и творчески) контрол. Амбицията всичко да е заснето с естествена светлина усложнява задачата на екипа и някои напускат, недоволни от работата на свръхeемоционалния Иняриту, който следвайки традицията на Вернер Херцог (а и поуката от предишния си филм), явно наистина е готов да стига до крайности в името на изкуството.

Филмът започва с изключително хореографирана бойна сцена между отряд ловци и индианци от племето арикара. С продължителен кадър, камерата минава от един сблъсък към друг, представяйки ни основните персонажи. Капитан Хенри (Донал Глийсън) спасява около половината от мъжете си на един от саловете. Като най-опитен, Хю Глас (Леонардо ДиКаприо) предлага да изоставят реката, тъй като индианците несъмнено ще им направят засада. Единствено Фицджералд (Том Харди) предпочита да продължат курса. Между двамата се заражда напрежение, подсилено от подигравателните коментари на Фицджералд към сина на Глас – Хоук, който е мелез.

Костюмите и детайлното внимание към всички приспособления са изумителни. Може да се отдели цяло едно гледане, което да се посвети на този аспект от филма. Дизайнерът на продукцията Джак Фиск работи отново с експерта по костюми Жаклин Уест. Двамата създават суровата автентичност на „Новият свят” и сега продължават да обогатяват образа на първите трапери, открили дивата красота на западна Америка.

Иняриту показва ловците, които навлизат все по-навътре в прерията като едни от първите така наречени „цивилизовани хора”, които уж опитомяват прериите, но тяхната очевидна вътрешна неподготвеност създава дисхармония в природата. Вековният баланс е нарушен. В този момент се появява мечката, която обезобразява Глас. Цялата сцена е фрагментирана на няколко атаки от страна на животното, а хореографията създава интересното усещане за хаос и непредвидимост. Мечката е майка, която защитава малките си и в нападението ѝ няма нищо чудовищно.

След като откриват Глас и установяват, че той все още диша, пред групата възниква трудна морална дилема. Невъзможността да го носят през стотиците мили до най-близкия форт и жеста на човечност да останат до него, докато издъхне. Никой не предполага, че Глас може да се възстанови от раните си, затова капитан Хенри взима компромисното решение Фицджералд, Хоук и младока Бриджър (страшно убедителен Уил Полтър) да останат до него, докато премине в отвъдното. Фицджералд ограбва ранения и го изоставя да лежи беззащитен. Тогава мисълта за отмъщение и непримиримостта срещу извършената неправда се превръщат в основна движеща сила и смисъл.

Заглавието на филма е подвеждащо. Физическото пътуване на Глас е одисея с обърната посока. Навън, към света и към всичко, което иска да те убие, а не към топлината на семейното огнище. Отмъщението никога не е било достатъчно силна мотивация. Твърде елементарно е да се избягват нюанси като съмнението и отчаянието, породили се в героя. По пътя си Глас среща индианец от друго племе, който влиза в ролята на лечител и духовен стрелочник, изместващ мислите на героя към познатата идея, че възмездието принадлежи на създателя (в добрата традиция на Едмон Дантес).

Камерата на Любецки създава едни от най-красивите кадри тази година. Наравно със споменатите продължителни бойни сцени, филмът предлага и такива, в които Глас се бори за оцеляване. Усилието на актьора изглежда истинско в съвършено осветените от естествена светлина кадри. Снегът, калта, клоните на дърветата и всяка тревичка са такива, каквито са били, и излъчват убедителна неподправеност, каквато никое студио не може да създаде. Любецки е маестро с непреклонен усет към красивото и едва ли някой ще се разсърди, ако вземе трета статуетка за работата си.

Основната музикална тема, композиция на Руичи Сакамото и Алва Ното, е минималистичен бриз, който се появява с лек нюанс на синтетично пиано, след което изчезва, за да създаде красивото пространство, допълващо снежната пустош. Повторението и празнотата по съвършен начин синтезират душевното състояние на Глас и неговия ежедневен поход за смисъл. Минимализмът рядко се награждава, поради привидната простота на композицията, но както ни припомни и миналогодишният „Младост”, семплите мелодии могат да кажат повече и от най-сложната симфония.

„Завръщането” може да спадне към три категории. Филм за оцеляването и силата на човешкия дух в най-суровите условия, трилър за отмъщението на баща, който би преминал праз ада, за да въздаде справедливост, и алегория за духовното пътуване към корените. Този пакет, оформен в красива опаковка, съдържа основните съставки, но гозбата се оказва безсолна.

Основната част от филма, месото, така да се каже (спирам с кулинарните аналогии), е бруталният реализъм и борбата за живот. След прожекцията се чуват коментари предимно за това колко е бил труден животът тогава, колко впечатляваща е сцената с мечката и колко красиви са пейзажите. Това е по-силното впечатление, което филмът оставя, защото акцентът пада именно там. Най-много усилия са хвърлени върху физическото пътуване на Глас.

Но вместо да се придържа към формата исторически трилър с примес от сурово оцеляване, Иняриту ощетява филма, лишавайки го от ценни допълнения, които биха обогатили образите и околния свят, за сметка на набързо пришити видения, пускащи посланията си като бомбардировачи. Основно качество за всеки добър разказвач е умението да третира темите си по заобиколен път. Повърхностните алегории вървят в юношеската литература, но не и в творба с подобна претенция (а претенция има!).

Невинаги, когато има сън, видение или странни образи, които нямат общо със сюжета, това непременно е интересна и нестандартна идея. Всъщност един от най-баналните начини за създаване на експозиция е именно чрез тези видения-спомени (за сравнение още един филм с ДиКаприо – „Злокобен остров”). Мързеливо е да се покажат зверствата от миналото в няколко секунди. Не само, че е мързеливо, не е ефективно – не създава силна емоционална реакция. Мозъкът извлича необходимата информация, за да запълни миналото на героя, но съчувствието дава на червено.

Какво всъщност целят да покажат виденията на Глас? Повечето от тях наистина служат като драматургична патерица, чрез която да се допълни историята. Някои обаче се отнасят и до образи, свързани с тематичното ядро на филма, с така нареченото духовно пътуване на героя. Сцените със съпругата му, която му разказва как по време на буря клоните на дървото внушават, че то ще падне всеки момент, но когато човек погледне към стеблото, вижда устойчивостта му. Друго подобно видение е това с разрушената църква, където Глас прегръщайки сина си, всъщност прегръща стеблото на дърво.

Гласът зад кадър, както и поетичният характер на виденията препращат към Малик. Похватът се е превърнал в негова запазена марка (а в известна степен и в проклятие). Също така и доста от образите напомнят за „Тънка червена линия”. Каква е разликата обаче? При Малик няма ограничение, героите търсят смисъл, задават въпроси, а отговорите, които получават, не подлежат на една интерпретация. При Иняриту посланието е първосигнално и цели да допълни сюжета, а не да обогати тематичната палитра (задава се финала на филма – виждаме падащ метеорит). И макар сцената с църквата да е красива, нейният принос е твърде скромен. Липсата не само на послание, липсата дори на повдигнати въпроси във филма е очевидна дупка.

Огромни стволове на дървета, докато хората предпазливо се прокрадват в подножията им, малки човечета, любопитни и неподготвени. Хората са обгърнати от природата, те са част от един по-голям пейзаж, който е необхватен. Тяхната драма се разиграва върху огромно платно и колкото и значима да изглежда тя, всичко продължава с тях и без тях. Но във филма не се усеща достатъчно тази разлика, това безучастие от страна на природата. Липсваха кадри, които да не следят героите, а да покажат какво се случва около тях. Вместо това, всичко се отнася до героя. Нападението на вълците например. Сцената служи единствено като механизъм, чрез който Глас да намери храна и да се запознае с индианеца. Това определено е филм за Хю Глас и неговото духовно пътешествие, но пък от друга страна нали уточнихме, че мръвката е реализмът?

За мен двете не работят добре заедно. Отделно стои и финалът, който е катарзисен и показва раждането на едно ново възприятие. Прероден и изцелен, Глас е готов да заживее отново. Но как? Вместо да преодолее сянката на миналото, към живота му се прибави още една, неизлечима. Трудно е да си представим бъдещето (и някой може ли да ми обясни последния кадър, защото за мен това е най-мързеливото драматургично измиване на ръце).

След края на филма, човек остава с усещането, че е бил свидетел на едно огромно усилие. Пред него се е проявило желанието на някого да докаже, че може да създава голямо кино и да казва значими и дори велики неща относно живота, смъртта и всичко останало, но не му се е получило баш така, както се е надявал. И след подобно усилие, единственото, което човек може да направи, е да подкрепи с похвала усърдието и труда.

7/10

През годините сме били свидетели на достатъчно филми, изобразяващи физически изтезания и мъчения. От безкрайните тийн-слашъри, през „сцената със стола“ в „Казино Роял“ до стилизираните призми на Куентин Тарантино и Мартин Скорсезе в шедьоври като „Глутница кучета“ и „Казино“. „Момичето от Дания“ на Том Хупър („Речта на краля“, „Клетниците“) също може да се отнесе към графа „мъчения“, но по-скоро към менталните такива, близки по идея с „Погребан“ на Родриго Кортес или „Летателен план“ на Робърт Швентке. Какво е да си в капан на сексуалната ориентация, която не чувстваш като своя собствена? Да притежаваш орган/и, които смяташ, че не трябва? И всичко това в контекста на времена (в случая 20-те години на XX век), в които оголен глезен се приема за акт на дързост и неприличие.

Вдъхновен от истинска история, носителят на Оскар Еди Редмейн („Теорията за всичко“) и Алисия Викандер („Бог от машината“) се превъплъщават в щастливо женени съпруг и съпруга бохеми Ейнар и Герда Вегенер, живеещи в Копенхаген в 20-те на миналия век. Ейнар е известен художник на пейзажи, а Герда е налагащ се портретист, която е в сянката на своята половинка. След като се съгласява да бъде модел в портрет на Герда, в който трябва да си сложи женски дрехи и обувки, в Ейнар се пробуждат силни чувства. Въвлечен в „малка и безобидна“ игра, Герда позволява на своят съпруг да изследва образа на своето алтер-его „Лили“ в по-сериозни дълбочини. Огромна грешка, която в бъдеще ще им коства връзката, защото Ейнар бива увлечен в спирала от объркване и неувереност в своята същност.

Еди Редмейн „отнася“ втора последователна номинация за най-престижното признание на своята професия за смелото си изпълнение на Ейнар/Лили. За съжаление не успя да ме убеди, че гледам същността на Лили, а по-скоро нейна фалшива имитация, в която задълбочаването в образа ѝ не е на същото ниво, така както беше при Стивън Хокинг. Константните му усмивки и срамежливи мигания след един момент заприличват на единствените трикове, с които да пресъздаде такъв комплексен образ (след няколко подобни „хитринки“ се отпуснах на стола в опит да захъркам). По-обиграният психологичен портрет на главния/главната герой/героиня и по-драматичната интерпретация на неговата/нейната изтерзана душа биха придали по-голяма плътност на „Момичето от Дания“. Може би Ейнар/Лили е твърде странна и сложна личност, притежаваща труден за вникване лабиринт от емоции и душевни й състояния. Подозирам, че тази година Редмейн няма да има възможност да удари своя Оскаров дубъл.

Но далеч по-впечатляваща за мен беше изящната и възхитителна Алисия Викандер, която след „Бог от машината“ отново ни радва с фантастично изпълнение в ролята на отчаяната (психологически и сексуално) Герда. Заедно с Руни Мара, двете актриси са може би най-ярките таланти при жените в днешното кино. Диапазонът на Викандер е изключителен и овладява блестящо драматичността и сложността на своята героиня по начин, по който надали актриси от нейното поколение биха се справили толкова умело. Това, което не ми дава мира е фактът, че тя не е номинирана за най-добра главна женска роля, при положение, че има далеч по-очеизбождащо екранно присъствие (продуцентите са сметнали, че не би имала голям шанс в тази категория).

Другата пробойна на продукцията е самият сценарий, който е твърде разпокъсан. По-директният и прям очерк на историята сякаш би била по-приемлива. Вместо това филмът разчита повече на кинематографичността и изисканите костюми. Наистина ли са бохеми? Талантливи ли са? Предполага се, че притежават свободен дух, но със сигурност страдат от различните препятствия, с които се сблъскват. Не е нужно да притежаваш огромно въображение, за да оцениш какво предизвикателство е да си в капана на „грешното“ тяло и да копнееш да поправиш тази „грешка“ като посетиш хирургията. Опасностите дебнат от всеки ъгъл физическите рискове, психологическите терзания, заплахите за изградените до този момент взаимоотношения, страхът от социалния остракизъм или по-лошо – равната история, въплъщаваща всички тези елементи да изглеждат неправдоподобни и неуместни. Със сигурност тези детайли биха дали храна за една по- пълнокръвна и резонираща драма.

Въпреки драматичния си потенциал историята за Вегенер се третира с такова плоско отношение от Том Хупър и сценаристката Лусинда Коксън, че няма как да не се прозяваш през повечето време. Ейнар и Герда не си правят труда да търсят причините и генезиса на проблема, както и рефлектиращото въздействие за тяхното отношение. Отчасти поради този факт не се разбира възприятието и усетът на Ейнар към собствената му същност, нито като някакво прозрение за състоянието му. По същия начин не се натъкваме и на отчаянието на някой, който е в душевна криза, освен битката с незабавния ефект от операциите за смяна на пола на Ейнар, която се наблюдава в последния половин час от филма. Добре че поне на Хупър не му е хрумнало да ни покаже в детайли целия процес, когато вече ляга под скалпела. Има толкова важни неща за разказване, но силата на наратива е изцедена от липсата на вяра в същината на темата и постоянното разсейване само с естетиката и визуалното, ни карат да забравим истинското значение на една връзка, на душите и сърцата.

Цялостната абстракция от идеята на продукцията се дължи именно на нейната бляскава естетика. Всеки кадър е пищен – сценографиите на Ив Стюарт, костюмите на Пако Делгадо и операторската работа на Дани Коен („Речта на краля“, „Клетниците“, „Стая“) оформят един помпозен и живописен завършек. За съжаление Том Хупър експлоатира красотата – прекалено много сцени са разсейващо доминирани от съвършените рокли и ар нуво прозорци. Прекалено сълзливите ноти и константната им употреба на инак прекрасната музика на Александър Деспла („Гранд хотел Будапеща“, „Речта на краля“, „Странният случай на Бенджамин Бътън“) удавят емоционалния живот на изпълненията.

„Момичето от Дания“ цели да захване борбата за самоосъществяване, така както я видяхме в доста добре приетия „Речта на краля“ на Хупър, но тук драмата тежи повече – прецизният и калкулиран стил на режисьора по-скоро призовава за силни чувства, емоции и душевни състояния, отколкото да ги раздвижи. В опита си да „зашие“ историята въз основа на изискванията за една престижна костюмна драма, този декоративен и непълнокръвен филм премахва операционната маса от историята на Лили Елбе, а на нейно място поставя (четирикрака) плоскост за горчиво кафе, върху която е поставена единствено красива дантела.

6/10

След  две гледания мнението ми е, че „Тръмбо” ще бъде приятно преживяване за зрителите – за кинаджиите, за феновете на Брайън Кранстън – и не толкова за критиците, т.е. за тези, които ще имат отговорността да дисектират историческите му слабости. Няма да им е трудно на критицте, защото „Тръмбо” е биопик, при това засягащ политически рани, които не са спирали да парят от миналия век. При такива филми винаги има пробойни и неизбежно се разпалват полемики. Моята среща с филма обаче протече по следния начин: опитах се да наложа маската на критика и я захвърлих с охота, установявайки, че се чувствам много по-комфортно в ролята на зрител. Надолу се опитвам пространно и с удоволствие да обясня защо.

Ще започна с политическия фон на филма, не за друго, ами за да свърша по-бързо с него. Историята започва през 1947 г., когато Долтън Тръмбо е 42-годишен и е един от най-високоплатените сценаристи в Холивуд. Акцент на действието са следващите 13 години – изключително наситен откъм събития период, в който Америка (и Холивуд) са обхванати от трескава параноя от комунистическа „инфилтрация”. Тръмбо е член на Американската комунистическа партия още от времето, когато Америка е приятелски настроена към своя бивш военен съюзник Русия. Дотогава Холивуд продуцира филми с нескрита проруска тематика, като Тръмбо е сценарист на един от най-известните – Tender Comrade (1943). За няколко години обаче политическите настроения се сменят радикално и през септември 1947 г. всички влиятелни публични фигури с комунистически убеждения в Америка стават врагове на нацията. И така започва глава поредна в историята на човечеството, озаглавена „Лов на вещици”.

Още след Гражднската война в Испания (1936-1939) е създадена правителствената структура Комитет по не-американски дейности (House Un-American Activities Committee), чиято работа първоначално е да разкрива и преследва всички фашисти, а след това (от септ. 1947 г.) да прави същото с тези, за които докаже, че са комунисти. Комитетът неслучайно се насочва и към Холивуд – киното по това време е мощен пропаганден инструмент, най-силният преди да бъде изместен от масовата телевизия. Така че комунистическите настроения в Холивуд са били определени като сериозна заплаха за интегритета на американската нация – и следователно на всеки комунист в Холивуд мястото му е било или заточен в Русия (Перифраза на реплика по време на разпитите на комитета. Документалният филм Hollywood On Trial, с архивни кадри от разпитите, може да гледате тук), или натикан в затвора.

През септември 1947 г. Тръмбо и девет негови приятели и колеги (т. нар. Холивудска десятка) са призовани да свидетелстват пред комитета. Зададен им е въпросът дали са членове на Комунистическата партия, и им е наредено да отговорят с „да” или „не”. „Няма да отговоря на въпрос с „да” или „не”. Само идиот или роб би направил това” е отговорът на Тръмбо във филма, а в този дух са отговорите и на цялата „Холивудска десятка”. Според тях подобен въпрос е неконституционен и самото му задаване накърнява правата и свободите на американските граждани. Още същия ден след разпитите всички големи холивудски студия (сред които MGM, Warner Bros., Disney Studios, Paramount) се събират и взимат решението да не назначават на работа никой от „Холивудската десятка”. Тръмбо е официално част от черен списък, който има за цел да дискредитира и остави без препитание 10 известни, талантливи и обичани от публиката кинотворци.

Джей Роуч взима интересното режисьорско решение да ползва архивни кадри и да ги комбинира заедно с възстановки на разпитите на комитета. В „Тръмбо” са ползвани кадри от „Римска ваканция”, който му печели и първия Оскар. По това време обаче той не може да работи с истинското си име и подписва сценария с името на своя приятел Иън Маклилън Хънтър (в ролята Alan Tudyk). Чак през 1993 г. авторството на Тръмбо на „Римска ваканция” е признато и Оскара приема жена му Клео. Самият Тръмбо не може да си го вземе, защото е мъртъв от 17 години.

Освен очевидното достойнство, наречено Брайън Кранстън (номиниран за Оскар за главна мъжка роля), „Тръмбо” представлява едно зареждащо кино-преживяване, ангажиращо с оригинални и забавни диалози, прекрасно използвани олдскуул цветови палитри и моменти от Златната ера на киното, които у киноманите ще предизвикат чувства на еуфорична носталгия. Това е и причината да мисля, че това е филм за публиката, а не за критиците, на които сигурно ще се стори обикновен и непълноценен. С право, например, критиката може да изтъкне за недостатък на филма липсата на важни моменти от биографията на Тръмбо преди да бъде включен в черния списък. Липсват също така като герои други известни фигури от „Холивудската десятка”, които във филма са заменени от измислени персонажи. Арлен Хърд (изигран от комика Louis C.K.) е персонаж-инструмент, който служи, за да: 1) критикува и балансира образа на Тръмбо, провокирайки зрителя: „Този човек наистина ли е герой?” и 2) напомпа емоционалния драматизъм на историята. Всеки сам ще си прецени дали второто се е получило.

Положително впечатление във филма правят второстепенните персонажи, които движат действието напред и – макар да не могат за дълго да отклонят очарования поглед от Кранстън – придават нюанси на филма. Едни от най-забавните и сърдечни сцени са тези с братята Кинг (в ролите Джон Гудман и Стивън Рут), за чието студио Тръмбо пише треторазрядни сценарии на килограм с целева аудитория, „която  не може да чете” (както сам, по коеновски казва очарователният Джон Гудман). Хелън Мирън пък се вкарва в кожата (по-скоро в люспите) на отровната Хеда Хопър – жълта журналистка, която само се чуди чий живот и кариера да срине. Сцените, в които Мирън е на екран са изтръпващо неприятни – следователно жената (отново) си върши работата на ниво. Моят личен фаворит обаче е Дийн О’Гормън, който изиграва легендарния Кърк Дъглас. Самият Кърк Дъглас (който тази година ще навърши 100 години!) споделя, че макар и да му се е искало сам да се изиграе, Дийн О’Гормън се е справил чудесно.

От самото начало на подготовката за ролята на Тръмбо, Кранстън започва кореспонденция с двете му дъщери – Никола (Ел Фанинг) и Мици, които с радост са подпомогнали работата на целия екип, споделяйки любопитни факти за баща си. Ако гледате или слушате интервюта на Тръмбо и после сравните с играта на Кранстън, ще забележите колко умело и интересно е уловил актьорът специфичната артикулация и театралните маниери на сценариста. Това прави ролята на Кранстън жива и ангажираща и му носи номинацията за Оскар.

Ако отново се върнем на темата за политическата полемика – то прочетох много мнения, които гласяха горе-долу следното: „Проруска пропаганда няма да гледам”. Само дето „Тръмбо” е всичко друго, но не и филм за политиканстване. Нито филм, който да натрапва определен прочит на миналото. „Това е история за историята” казва режисьорът Джей Роуч, филм за онези тъмни времена, в които целият свят е полудял и най-доброто, което можем да направим е да погледнем назад и да се попитаме – поумнели ли сме сега и доколко.

Именно тук за мен се крие най-голямата сила на „Тръмбо” в сценарно и поантно отношение: събитията и диалозите не са пръст, размахан проповеднически в носа на зрителя, ами показалец, обърнат в посока на екрана: „Ето, вижте, поинтересувайте се и сами преценете”. Факт е, че и Тръмбо е представен балансирано и в поне няколко различни светлини – като добър баща, като лош баща, като невротик и дълбоко саморефлективен, като потиснат и вдъхновен човек. В крайна сметка, не сме ли всички такива? Е, да, ама нямаме по 2 Оскара.

Единстсвеното ми колосално разочарование беше, че отникъде не се появи Стенли Кубрик. По време на снимките на „Спартак” Кърк Дъглас само споменава нещо, което всички знаем – Кубрик е трън в задника – и туй то. Но пък „Тръмбо” в крайна сметка е филм за Тръмбо – едно от скъпоценните камъчета в историята на Холивуд, чийто живот сам по себе си е имал филмова стойност. Много мета. Много готино.

„Часът на героите” на Крейг Гилеспи („Lars and the Real Girl”) събира в едно вдъхновена от реални събития героична драма, катастрофа, изправяща човек срещу природните стихии и собствените му физически и психически предели, и не на последно място, филм на Disney в класическите „cheesy” традиции на студиото. Всеки един от елементите, поставящи го в съответната категория, не надхвърля познатите ни до болка клишета, но в същото време филмът се възползва максимално от положителните им и работещи страни – в по-голямата си част успява да бъде що-годе адекватен и гледаем.

Създаден по романа на Майкъл Дж. Тогиас и Кейси Шърман, „Часът на героите” разказва истинската история на една от най-опасните и дръзки спасителни мисии в историята на американската брегова охрана. През 1952 година, бреговете на Нова Англия са ударени от невиждано силна буря, която буквално разполовява петролния танкер „Пендълтън”, и над 30 моряци на борда му са изправени пред сигурна смърт. Въпреки огромния риск за собствения им живот, четирима мъже от бреговата охрана излизат в изключително тежки климатични условия в опит да спасят екипажа, който от своя страна прави всичко възможно да задържи разцепения кораб максимално дълго на повърхността.

„Часът на героите” е вторият Disney филм на Гилеспи след „Million Dollar Arm” и както може да се очаква, той вече е овладял характерната за студиото патетика – приказките за чест и дълг, както и евтините сантименти и красивата цялостна визия са налице (макар и не в най-ефективната им форма). Но предвид това, че най-известното му произведение е камерният независим хит „Lars and the Real Girl”, може да се очаква още, че той ще бъде далеч по-уверен в изграждането на пълнокръвни образи, отколкото (и нямам предвид само в чисто техническо отношение) в пресъздаването на бурята и разцепването и потъването на танкера. Де факто е точно обратното.

Определено един от най-слабите елементи в „Часът на героите” са драматургията и самите герои. Дори основният протагонист, предводителят на самоубийствената спасителна мисия Бърни Уебър (Крис Пайн), на когото е обърнато най-голямо внимание – Гилеспи и сценаристите Скот Силвър, Пол Тамази и Ерик Джонсън взимат принципно доброто решение да му отделят достатъчно време в началото на филма, преди да ни „хвърлят в дълбокото” – в крайна сметка „дрънчи на кухо”, тъй като е нарисуван само и единствено в положителни „героични” краски и му липсва каквато и да е комплексност.

Същото се отнася и за любовната нишка в лицето на бъдещата съпруга на Уебър Мириам (Холидей Грейнджър), която служи като допълнителна емоционална тежест и с която са свързани по-голямата част от измислените драматични окраски на действителната история. Общо взето, малко са прекалили в опитите да я направят силна и независима (в което няма лошо) и на моменти тя стои почти като анахронизъм насред 50-арския сетинг на историята. Също така, това налага образът да присъства на екран повече, отколкото е необходимо, което леко нарушава ритъма на филма, разкъсвайки силните моменти с драмата около спасяването.

За поддържащите персонажи нямам какво да кажа – по-голямата част от тях са двуизмерни апликации, раздвижени и нюансирани само благодарение на добрите актьори (като Бен Фостър и Ерик Бана например), които ги изпълняват. Единственото изключение е механикът на бедстващия кораб „Пенделтън” Рей Сибърт (Кейси Афлек), който e равноправен на Уебър по важност герой и е най-интересният и пълнокръвен образ в целия филм. По време на катастрофата Сибърт взима командването в свои ръце и има огромна заслуга за спасението на екипажа, а изпълнението на Афлек, кажи речи, е най-доброто във филма.

В противовес на тези проблеми идват цялостните технически качества на филма и пресъздаването на бурята, разцепването на кораба и спасителната мисия, където (както вече споменах, поне за мен изненадващо) Гилеспи изглежда най-уверен. И не става дума само за качеството на ефектите, а за цялостното пресъздаване на епохата и режисурата на сцените – начина, по който той изгражда географията на кораба и как това помага на зрителя да придобие представа за механиката на кораба и съответно да разбере какво се крие зад действията на Рей Сибърт.

Разбира се, и тук може да се открият недостатъци –  при ефектите не липсват един-два ужасни сини екрана и кофти CGI, а и реално не получаваме нищо чак толкова специално, което вече да не сме виждали в „Перфектната буря” (с който „Часът на героите” неизбежно ще бъде сравняван в повече от едно отношение) или „Титаник”. Но освен ако не искате да се втелявате, те не са проблем. Макар че едва ли е творческо решение, използването на 3D също можем да го сложим в техническите минуси – през по-голямата част от времето говорим за мрак и нарушена видимост благодарение на безкрайния дъжд и сняг, а 3D допълнително помрачава нещата, правейки всичко безлично сиво. Единствената полза от 3D-то е, че при него разликата в мащабите се усеща доста по-добре.

„Часът на героите” е филм, който не бих препоръчал с чисто сърце. От една страна има прекалено много недостатъци във важни елементи, сред които най-изпъкващи са клишираните черно-бели образи и повсеместната героична патетика, и вероятно доста хора не биха ги преглътнали. От друга, филмът се възползва максимално от работещите страни на клишетата, с които борави, и тези от вас, за които приказката „клишетата са клишета, защото работят” е вярна, ще получат едно базово, но задоволително двучасово забавление. В зависимост от това в коя от двете категории поставяте себе си, решете дали да поемете към киното или да си останете вкъщи.

„Гордост и предразсъдъци“ е най-известният роман на Джейн Остин и е считан от мнозина критици за едно от най-значимите произведения в английската литература на XIX век. Зомбитата, от своя страна, са едни от най-ярките и емблематични поп културни образи на XX век, благодарение на които мало и голямо вдига летвата на своята кръв-и-мръвки (gore?) търпимост. Безспорно са култови.

Как обаче тези две неща са свързани и въобще попадат в общ абзац? Виновникът е режисьорът Бър Стийрс и на пръв поглед безумният му проект „Гордост и предразсъдъци и зомбита”. А ако се върнем пет години назад и сбъркаме кварталната кръчма с някоя книжарница, ще попаднем на чаровната литературна версия, дело на Сет Греъм-Смит.

Очевидно е, че на запад скучаят и се чудят каква изгъзица да предложат на публиката (те и на изток го правят, но обикновено е свързано със секс), без значение за коя сфера на изкуството говорим. Всеки ден ставаме свидетели на тотални кретении, кои успешни, кои не чак толкова. Сред тези олигофрении се нарежда и „Гордост и предразсъдъци и зомбита”, модерната екранизация на голямата английска класика.

Любовта ми към творбата на Джейн Остин въобще не е голяма, да не кажа, че по-скоро граничи с омразата. Но както мъдрите и оглупели от чувства хора казват – двете вървят ръка за ръка. Не тая по-различни емоции и спрямо, която и да е филмова трактовка до момента, особено тази с участието на Кийра Найтли. Вероятно поради този факт, някак с топлина в сърцето (и мозъка) реших, че зомбитата може да променят отношението ми към „Гордост и предразсъдъци“.

Историята е доста помпозна. Все пак говорим за английски аристократи, чиито забавления са фехтовката, подстригването на живия плет и кръвосмешението. Фамилията Бенет има n на брой щерки, които майката усилено желае да пласира на финансово обезпечени съпрузи от знатно потекло. Най-красивата е Джейн (арогантна авторка!), а най-непреклонната – Елизабет. Другите не са от значение, освен (най-)малката червенокоса блудница… Както и да е.

Г-н Бингли е от онези потенциални съпрузи, които алчната майка търси, и който по някакви неведоми пътища господни се влюбва в Джейн. По същото време Лизи се запознава с неговия близък приятел (no gay strings attached) г-н Дарси. Последният обаче се оказва изключително надменно копеле, за когото произходът е от най-голямо значение. Реално погледнато образът му е причината романът да се казва по този начин. Както можете да се досетите има много игра на чувства, гордост и предразсъдъци между героите.

Новият филм следва сюжетната нишка на оригинала сравнително точно. Основната разлика – мистериозна епидемия разтърсва Англия и „болните“ се превръщат в зомбита. Мъртвите стават немъртви, а ухапаните от инфектирани – ами и те така.

Тъй като времената са тежки, префърцунените ни герои са нещо повече от дантели и парфюм. За справяне с гниещата заплаха, почти всички от тях са се специализирали в умелото боравене с хладно оръжие, като обучението им е преминало далеч на изток – Япония, за истинските аристократи като г-н Дарси или Китай, за недостойните „златотърсачки” от семейство Бенет.

Да поговорим за качествата на филма. Определено е вложено старание в пресъздаването на епохата. Откъм костюми, бални зали и наследствени замъци – всичко е цветя и рози. Хумористичният поглед и осмиването на тогавашната ценностна система също са сполучливи. Въпреки сухата материя, сценарият има забележителни проблясъци. Любимата ми сцена – месоядните мухи на г-н Дарси, например. Или пък флиртът му с Лизи, който от благи думи и романтика се превръща в добре хореографирана схватка с напращели корсети и подтискана сексуална енергия.

Изобщо целият актьорски състав ми хареса, без изключения. Сам Райли влиза по най-добрия начин в ролята на надутия г-н Дарси. Лили Джеймс е сносна Елизабет Бенет, като успява да обедини в едно ксилофонския чар на предшественичката си Найтли и бойния дух на истинска warrior daughter – феминизъм от-до.

Дъглас Буут (г-н Бингли) е красив младеж, с уникално космати вежди – нещо като гъсениците над очите на Скорсезе, но далеч от гениалността зад тях. Бела Хийткот е прелестна Джейн. Другите три сестри също са подбрани с естетика, като както споменах по-горе Лидия (Ели Бамбер) заслужава най-голямо внимание.

Изборът на Чарлс Данс (като г-н Бенет, бащата на щерките-воини) и Лина Хийди (ветеранката палач на зомбита лейди Катрин де Бърг) е напълно оправдан – на филма му трябва малко популярност от вече утвърдените в кръвосмешението и безскрупулността Ланистъри.

Мат Смит (като пастор Колинс) е нагърбилият се с тежката отговорност да бъде шут и comic relief през цялото време. Задачата му е нож с две остриета, но като се замисли човек, доктор Кой е симпатяга и правейки се на идиот още по-бързо печели публиката. Специално внимание обръщам и на Джак Хюстън (в ролята на г-н Уикъм), който ми е изключително любим още от „Boardwalk Empire”. Хубавото тук е, че най-накрая виждаме цялото му лице. Прекрасен е!

Тук е моментът да споделя и най-големия минус на този нестандартен поглед върху (може би) надценената класика – зомбитата. Всъщност реализацията им е доста добра, особено ако отчетем факта, че тъпият филм е оценен като PG-13, което автоматично ни лишава от най-доброто, което тези същества могат да предоставят. Да, недоволен съм, че нямаше показно разцепване на черепи, нямаше достатъчно кръв и угниваща плът, слайсвана отмахи благодарение на нинджа уменията на главните герои.

Някои институции, които няма да назовавам поименно, щото не обичат да ги споменават в ревюта, оцениха и липсата на цици като минус на филма. Деколтетата бяха на ниво, да. Когато младите девойки се вълнуваха при прочит на любовни слова от техните бъдещи женихи, плътта им горделиво и без каквито и да е предразсъдъци изпълваше корсетите им. Но някак не преливаха и не защото момичетата нямаха какво да покажат, повярвайте ми.

За съжаление този филм е обречен на неуспех. Гледаем е само в компания с приятели и с подходящо настроение. Защото, убеден съм, че хората не са чак толкова широко скроени. Въпреки, че ебавката е напълно съзнателна и директно би следвало да филтрира аудиторията (зомбитата присъстват още в заглавието), все ще има някой изненадан, който ще остане обиден от „гаврата” с неподражаемата „гениалност” на Джейн Остин.

Но ако сте от онези готини хора, които могат да се забавляват на всякакви тъпотии, значи „Гордост и предразсъдъци и зомбита” е вашият филм. Говорейки за разкапана човешка плът е някак си иронично да кажа, че цялата история изглежда свежа. Има дух, има настроение в играта, има и синергия между актьорите. Най-хубавото е, че никой не се взема насериозно, което е стабилен плюс. А и ако до сега сте избягвали да се сблъскате с драматичните перипетии на госпож(иц)а Остин и разплисканите ѝ аристократични писания, може би точно тази екранизация ще ви помогне да наваксате.

Започвам това ревю с честното признание, че много обичам тъпи комедии. Не от онези най-най-тъпите, а от другите, с брутално чувство за хумор, голи мъже, които често са дебели, и тези, които си правят ебавка с всичко, дето минава за важно и свято в света на големите. Тези жанрови филми са моето guilty pleasure. Мога да ги гледам до безкрай, а след това да използвам реплики от тях за catchy фрази, когато реша да се правя на интересна. Рядко ми се получава, но адски ме кефи.

„Зулендър“ е една такава комедия. Тя е толкова провокативно тъпа, че всичката смотания, която извира от всеки неин кадър, те кара да се хилиш като петокласник, който са го хванали с долнопробно порно списание.

Годината е 2001-а и Бен Стилър пуска комедия,  в която се бъзика с модния бизнес. Той го прави елементарно, но с желание и ясната идея, точно какво иска да каже на хората извън бизнеса и в него, като ги гъбарка на най-елементарно ниво. Истината е, че му се получава. Тъпашкият му образ на Дерек Зулендър е най-смешното и нелепо същество, което съм гледала в последните години. И моля ви, не сравнявайте „Зулендър“ с всички онези треторазрядни американски комедии, които винаги имат навика да кастват хора като Аштън Къчър в главната роля. „Зулендър“ е нива нагоре. Да, нива. Благодаря.

Дерек Зулендър се превръща в култов образ на култова комедия, въпреки ниската си оценка от критиците и прочие разбирачи, оперирани от чувство за хумор или най-вероятно тайни почитатели на кожените елечета, якетата с косъм и леопардовите обувки. Иначе не мога да си обясня лошото отношение към първата част на филма по друг начин.

Петнайсет години по-късно Стилър се заема със задачата да възроди Дерек Зулендър – човекът със смразяващо секси поглед, най-жестокият и горещ модел в света на висшата мода, а бе, най-якият в света на яките, сещате се. Ако „красивите“, фалшиви, глупави и измислени хора имаха царство, то Дерек Зулендър щеше да е техният крал. А неговият най-голям конкурент – моделът Хензел, в ролята Оуен Уилсън, все така дебилен, независимо какво играе – ще бъде неговият заместник-крал. Бен Стилър възражда Зулендър и Хензел, с ясната идея, че е създал интересни образи, които дори след толкова време пак ще се гледат. И прави перфектната рекламна кампания – той взима назаем реалния свят на висшата мода, с която така умело се бъзика, за да се промотира. И отново му се получава добре. От ревюто на Valentino, на което той и Уилсън излязоха по време на една от Седмиците на модата, през парфюма „Zoolander N2“, който много напомня на Chanel N5, до висенето в рамките на шест часа по витрините на моден магазин, промоцията на „Зулендър 2“ носи духа на първата си част. Но само това.

Да направиш продължение на готина, малоумна комедия сигурно е едно от най-трудните неща на света. Освен, че трябва да си смешен, както си бил преди, защото хората го очакват, то трябва и да умееш да надградиш над онова, което вече си разказал. Не е редно да се повтаряш. Стилър се опитва да направи и едното и другото, и някъде в симбиозата между двете нещата не се получават. Той хем връща старите образи, такива каквито ги помним, хем им наслагва повече смисъл, случки и сюжетни линии, изцяло ненужни в този тип филми. Затова на финала имаме нещо, което уж трябва да е гурме, ама си е шопска салата с претенция.

„Зулендър 2“ ни среща с почти всички персонажи от първата част. Тоест, ако не сте я гледали половината смешки – тези, които реално стават, за вас има шанс да останат непонятни. По-тъпата част от смешките ще са ви ясни, но какво от това, те са просто тъпи и толкова.

Във втората част на филма Дерек Зулендър се е оттеглил от модния бизнес след безпощаден крах на кариерата си и отнемане на родителските му права, а Хензел се е отдал на духовно и сексуално порасване. Тоест, прави оргии и медитира. И така 15 години. След като се избъзикват малко повече от необходимото с цялото време, което е минало между първата и втората част, Стилър и Уилсън ни повеждат из дебрите на продължението. Началото е ударно – с Джъстин Бийбър, който бива направен на решето и с последни сили си прави селфи за Инстаграм. Освен с модния бизнес обаче, тук Стилър, Уилсън и Джъстин Теру, който е сценарист на филма, решават да ни занимават и с някакъв вид шпионаж и световна интрига, като от роман на Дан Браун, която носи своите корени още от библейско му, сиреч – Рая, Ада, Адам, Ева и един богоизбран, който всички издирват. Не стига това, но за да е още по-сложно, те решават да вкарат и интрига с клика от зли дизайнери, запътили се към тоталното продаване на душите си в търсене на Извора на младостта.

Извинете, обърках се. В своята основа „Зулендър 2“ не трябваше ли просто да е комедия, в която някой се ебава с модния бизнес? Къде отидоха смешките с фотомодели, които се поливат с бензин и се самозапалват без да искат, и стигнахме до момента, в който лошият Томи Хилфигър иска да злорадства над нечий труп!? Предполагам, че на Бен Стилър му е също толкова мъгляво и неясно, колкото и на мен. Затова и имаме този резултат на голям екран.

„Зулендър 2“ е неприятно несмешен в своята основа, макар да има много моменти, които предполагат и носят нужните за този жанр тъпашки избухвания. Най-яките моменти могат да се изброят на пръстите на едната ви ръка. Единият е Пенелопе Крус, макар тя да е по-скоро секси, а не толкова смешна. Вторият е Бенедикт Къмбърбач, който е само смешен в ролята на нещото Ол и в никакъв случай не е секси. Третият е думата „ламе“, с която Стилър замества доброто модерно лейм, тъй като не знае какво е и го чете буквално. Четвъртият е безобразната ебавка с всичките досадни хипстъри и друг вид био и еко олигофрени и на финала, ярко блести Уил Феръл. Защото Уил Феръл винаги е смешен, по дяволите. И винаги някъде в някакъв момент е гол. Което също е смешно.

За разлика от добрите шеги, които в 60% отсъстват, „Зулендър 2“ е натъпкан със звезди до пръсване. От Джъстин Бийбър през Ъшър, Оливия Мън, Ана Уинтър, Били Зейн, та чак до Стинг, всеки, който е бил свободен в периода на снимките, е някъде там из сцените на комедията. Появява се за малко или за много, но го има. Натъпкан с повече знаменитости, отколкото с хумор, „Зулендър 2“ е лошо продължение на своята култова първа част.

Сигурна съм, че много от вас ще отидат да го гледат обаче. И много ще се смеят на голяма част от смешките. Но киното, подобно на чувството за хумор и алкохола, винаги трябва да е с мярка.  Тук тя се губи под пластовете напъни на Стилър да бъде смешен на всяка цена. Което е ненужно, точно толкова, колкото и участието на Джъстин Теру в този филм. Но вкусът за кино, било то за събота вечер или за друг ден от седмицата, винаги е въпрос на избор. Като повечето неща в живота. Дали ще изберете „Зулендър 2“ след това ревю е ваша работа. Но се чувствайте предупредени.

Дедпул възниква не толкова като пародия, колкото като имитация на Deathstroke (Слейд Уилсън) на DC Comics. Когато поредицата за Дедпул попада у автора Джо Кели, персонажът придобива култовото си самоосъзнаване, че е комиксов герой, освен това развива любовта си към поп-културните препратки, а по-късно придобива и неповторимия си вулгарно-инфантилен (и често кръвожаден) attitude. За 25 години от създаването си Дедпул се превърна в един от най-разнопознаваемите нови комиксови персонажи, въпреки, а и заради осакатената си версия в „Х-Мен началото: Върколак” (превъплъщението, наречено с отвращение от феновете „Barakapool”).

През 2010 г. за сценаристи на самостоятелен филм за Дедпул са наети Пол Уърник и Рет Рийс, автори на „Zombieland”, един от любимите ми филми за зомбита (и финансово най-касовия зомби филм до появата на „Z-та световна война”). Сценарият е предложен на Робърт Родригес, който обаче гo пренебрегва заради „Деца шпиони: Краят на времето”. Зад проекта на Райън Рейнолдс и Тим Милър застават големи имена като Дейвид Финчър (продуцент и на другия филм, който Тим Милър щеше да режисира: „The Goon“) и Джеймс Камерън. В интернет пространството изтича CGI test footage , който побърква феновете от кеф (като адресира лично Том Ротман), а филмът най-накрая получава зелена светлина, след като в продължение почти на десетилетие се е тътрил. Сценарият също изтича онлайн и получава отлични отзиви.

Всичко между Рейнолдс и Дедпул започва на снимачната площадка на „Блейд: Троица”. Там един от шефовете на студиото казва на Райън, че несъзнателно се е превъплътил не толкова в ролята на Ханибал Кинг, колкото в тази на Дедпул. Рейнолдс се вманиачава в героя, особено след като у него попада втори брой на поредицата „Cable & Deadpool”, в който Уейд Уилсън без маска се самоопределя като кръстоска между Райън Рейнолдс и шарпей. Рейнолдс по-късно прави крайно неуспешните си комиксови роли в „РПУ: Оня свят” и „Зеленият фенер”, но участва ежедневно в писането на сценария на „Дедпул“, действа и като негов продуцент.

Сценарият на „Дедпул“ в крайна сметка надминава всякакви очаквания. На хартия той улавя изцяло същината на героя. Уви, по полит-коректни/морални причини са отпаднали сцените с десетките начини, по които може да се убие Ейми Уайнхаус; не е заснета и сцената, в която Дедпул избира дизайна на маската си, след като обръща наопаки маската на Спайдър-Мен и няколко друи такива.

Режисурата на Милър (работил по филма с Аdobe Premiere) е далеч от нивото на режисурата на Рубен Флайшър в „Zombieland”. Кръвта тук винаги е дигитална, а не практическа; слоу мошънът е базов, като CGI куршумите бяха всъщност наистина кофти изцепка, а иначе брилятната сцена на началните надписи ме остави учуден от икономично изглеждащата комбинация от 3D и 2D. В „Дедпул” липсват и особени операторски проблясъци, както може да се очаква от някой си Кен Сенг.

„Дедпул“ се отличава с една изключителна рекламна кампания, в която Дедпул се кандидатира за президент, зовеше за запознатост с рака, напълни Facebook, Twitter и 9GAG с клиповете си за Коледа, Хелоуин и много, много други. Маркетинговият отдел забавляваше успешно себе си и публиката. Само че самият „Дедпул“ изиграва някои от най-силните си козове още в началото на филма и прекарва останалата част от времето да ги експлоатира с променлив успех. Ед Скрaйн (първият Даaрио в „Игра на тронове”, главната роля в „Транспортър: Ново начало”) казва, че за отправни точки за Аякс е ползвал образа на Рой Бати (Рутгер Хауер) от „Блейд Рънър” и на серийния убиец Харолд Шипман, но въпреки тези абсурдни претенции, резултатът е повърхностен и забравим, в традицията на добрите стари Marvel антагонисти.

Морена Бакарин е удачна за ролята си, но се превръща в Дисни принцеса в беда, както филмът почти отбелязва и сам (в комиксите Ванеса/Copycat е мутант със свои собствени суперсили; щеше да е интересно да я видим в тази светлина). Колоса, озвучен от сръбски актьор, говорещ с фалшив руски акцент, очевидно е погълнал сериозна част от бюджета, но е спорно доколко изглежда реалистично през цялото време, а и дали не звучи като развален магнетофон. Той не е нищо повече от свързваща тъкан с „Х-Мен” вселената и в един момент определено започва да досажда в това качество. Сцените, в които се бие с Ейнджъл Дъст (наричана „Ейнджъл” сякаш вече няма друг мутант със същото име) са сред най-невпечатляващите епизоди от филма. Дебютантката Бриана Хилдебранд се справя чудесно с ролята на Negasonic Teenage Warhead, която също по изключение се разминава от комиксовия си първоизточник), а Tи Джей Милър се включва в няколко сцени, за да каже няколко „you lоок like…” шегички, които, изглежда, са му много любими.

Задължителното продължение на филма крие много потенциал. Робърт Лайфелд, създателят на Дедпул и Кейбъл, предлага много интересен кастинг вариант за сина на Циклопа. И самият Дедпул би бил много по-интересен след като вече е минал през задължителния origin маршрут. Ако се намираше в киновселената на Марвел, можехме да видим и любовния му триъгълник със Смъртта, с която не му е отредено да бъде, защото е прокълнат от Танос на вечен живот.

„Дедпул” би трябвало да се разглежда като най-големия фенски филм. С бюджета си от 58 милиона долара (включително за маркетинг), той е разполагал със средствата, които другите супергеройски филми харчат само за кокаин. Тази евтиност се осмива от самия филм, но доколко точно може да се оправдае „Дедпул” за шаблонността и липсата на новаторство? Неочаквано, но прекалено често „Дедпул” залита и към мелодраматизъм. Все пак Райън Рейнолдс е свръх-отдаден на ролята си и успява да накара Робърт Дауни Джуниър да изглежда като Шкумбата в сравнение. Музиката на Том Холкенборг е добра, но в тази категория „Дедпул“ далеч няма право да се сравнява с „Пазителите на галактиката”, камо ли с „Лудият Макс: Пътят на яростта”.

Филмовият Дедпул открито отбелязва някои от недостатъците си, но като за „смел” филм му липсват рисковете: нито в посока на сюжета и структурата ги има, нито по отношение изобразяването на насилие „Дедпул“ може да се сравнява с „Блейд”, „Пазителите” или с „Наказателят: Военна зона”. Филмът се държи и като истинска романтична комедия, сякаш „Предложението” със Сандра Бълок не беше толкова отдавна. Някои от най-добрите моменти на „Дедпул” се видяха още в трейлърите и телевизионните реклами, но най-големият му грях е до каква степен се оказва това, което трябва да осмива. Със сигурност не може да му се отрече, че следва духа на комикса, че си позволява шеги, които други не биха изрекли в друг комиксов филм (макар качеството на хумора да варира), а и че носи с гордост възрастовото си ограничение. Добрите намерения надскачат реалните възможности на екипа.

Продукцията би изглеждала първокачествено под контрола на режисьори като Едгар Райт или Робърт Родригес в добрите му години. В ръцете на Милър (началните надписи на „Мъжете, които мразеха жените” и пролога на „Тор: Светът на мрака”) „Дедпул” е повече въодушевена от себе си романтична екшън комедия с шокиращо добри моменти, отколкото революция в комиксовото кино.

7.5/10

Новият филм на братята Джоуел и Итън Коен – „Аве, Цезаре!” – е исторически факт. Една (не)обикновена задкулисна история за американската филмова индустрия, развиваща се през 50-те години на миналия век, проектирана върху големия екран през очите на главния герой – Еди Маникс (Джош Бролин). Той, за разлика от останалите персонажи-прототипи, е действителна личност, маркирала славното си минало със своята уникална способност да „fix”-ва проблемите на студиото. Проблеми, произтичащи предимно от разглезения живот на големите им кино звезди.

Ежедневието на Маникс е напрегнато и всичко важно се случва винаги под точен час. За да не скучае, „съдбата” му е отредила няколко ключови премеждия, с които да се справи в рамките на горе-долу двучасовата сатира, дело на винаги нестандартните братя Коен. В личен план Маникс получава прекалено добро, за да бъде истина предложение от авиокомпания, която на всяка цена желае услугите му. В професионален – най-голямата звезда на студиото, а и в Холивуд въобще, Беърд Уитлок (Джордж Клуни) е отвлечен по време на снимките на най-мащабния и пищен проект за времето си – „Аве, Цезаре!”. За него е поискан откуп, а мистериозните похитители са подписали себе си като „Бъдещето”.

Измежду тези два сюжетни шамара се наместват и няколко по-дребни проблеми, с които Маникс трябва да се справи: преквалифицирането на пеещ каубой към драмата – Хоби Дойл (Олдън Еренрайх), нероденото копеле на ДиАнна Моран (Скарлет Йохансон), поддържане на добрите отношения с режисьора-перфекционист Лорънс Лоренц (Рейф Файнс) и задоволяване клюкарския глад на конкуренто-близначките gossip-колумнистки Тора и Тесали Такър (Тилда Суинтън).

Запознатите със стила на Коен би трябвало да са наясно какво да очакват. Поне що се отнася до стила и темпото, с което ще се развива действието. На пръв поглед несвързаните помежду си случки се оказват малки парченца, пригодени да паснат едно към друго по най-добрия начин при разкриването на общия план. А и когато в историята има отвличане, похитители с очарователна кауза, state-of-art къща на плажната ивица в Малибу, собственост на култов персонаж, нещата клонят към чисто-шибано-качество по отношение на крайния резултат.

„Аве, Цезаре!” е сложен филм. Преди всичко е деконструкция на жанра, доколкото това може да важи за псевдобиографични кино творби, пренаситени с мета и всякакъв вид социални коментари. Пресъздава златната епоха на американското кино, засичайки се с повратния момент, в който телевизията набира скорост и заплашва да отмъкне лоялната публика под носа на филмовите студия. Добавяме и щипка комунизъм – идеологическият враг номер едно за следвоенна Америка, в подстъпите на Студената им любовна история със СССР.

Разбирате, че теми с подобен мащаб и значимост са трудни за представяне пред широката аудитория. Не казвам, че сте тъпи, но „Аве, Цезаре!” е личен филм. Нещо като писмо с оплаквания към системата, но със забележително чувство за хумор, уважение преди всичко и вмъкване на редица послания между редовете, които в по-голямата си част биват пропускани на първо гледане. Новият проект на братя Коен не е профанизирана гавра, поне не с всичко.

Осмива методологията на кино студията, тяхната самоувереност и безпардонност. Закача се с религиозната страна на нещата, търсеното одобрение в очите на висшите представители на разлините църковни канони. Откровено се базика с разпределените отговорности, отдаването на почит и признание на едни и тоталната липса към други, съществено важни звена в създаването на една голяма кинопродукция. В допълнение на това имаме и невинното, но доста олигофренско разбиране за живота на братята, резултиращо в болезнена ситуация, която може да те усмихне по неповторим начин.

Освен изтъкване комплексността на „Аве, Цезаре!”, трябва да отбележим и очевидното. А именно актьорите. Кастът е умопомрачително добър. От познатите ни звезди-любимци (към споменатите по-горе добавяме чудесната Франсис Макдормънд, великолепния! Чанинг Тейтъм и по-скоро камео версията на Джона Хил), през новите лица – шеговито намигване към продуцентите, загатващо за съществуващ риск, стигайки до забравените от бога мумии като Кристоф Ламбер и Долф Лундгрен.

Визията – Роджър Дийкинс с поредната блестящо свършена работа. Човекът е магьосник и отлагането на заслужената златна статуетка го превръща в още по-голяма легенда. И все пак – дайте му Оскар! Имам няколко любими сцени в тоя филм, които освен като заснемане, ме спечелиха и като режисура, заряд и (може би) послание (хайде да не пиша послевкус, че ще ме нахранят). Което е добре. Излизайки от залата, бях удовлетворен. Прекрасно реализирана идея. Определено бях положително настроен, разсъждавайки над казуса кога ще се върна, за да го гледам още един път.

Но го имаше и неприятното чувство. Нещото, което споменах по-горе. За личния мотив в „Аве, Цезаре!”. Мога да разбера (почти) всички скрити послания, социални коментари, ебавки с начина на работата, самообожествяването на създателите, пожелателната градивна критика и т.н. Но няма как да схвана напълно, да не кажа въобще, всички препратки към епохата в частност и към филмовата индустрия като цяло. Особено що се отнася до Холивуд. Изхождайки от собственото си възприятие, виждам „Аве, Цезаре!” като трудно смилаем за масовата публика филм. Което за съжаление може да рефлектира върху оценката му. Братя Коен не са за всеки, това е ясно, но е трудно да се обясняваш, дори и да имаш здрави нерви, защо дадено произведение е по-скоро добро, отколкото „ебати тъпия филм”. А такива ревюта ще има.

Създаването на „Аве, Цезаре!” е постижение, заслужаващо адмирации. Въпреки ужасно многото допирни точки с другите заглавия от филмографията на Коен, новият е достатъчно оригинален и дързък. Класира се автоматично към едни от най-добрите творби на Джоуел и Итън. Кинематографията му, изказаните истини, както и многото други умело замаскирани (очакващи повторно гледане) саркастични закачки, безсъмнено ще го превърнат в класика. А ние… ние можем да се поклоним пред гениалността му като го гледаме и евентуално да си помечтаем в някакъв (не толкова) далечен план, да имаме повод за създаването на нещо, доближаващо се поне малко до майсторството на „Аве, Цезаре!”.

На 6 януари 2002 година (само няколко месеца след 11-и септември) в “Бостън Глоуб” излиза статия за свещеници, блудстващи с деца. Църквата е знаела през цялото време. До края на годината тамошният кардинал Бърнард Лоу слиза от поста си с извинително обявление (папа Йоан Павел II му дава позиция във Ватикана, която Лоу заема и до ден днешен). Екипът „Спотлайт” печели „Пулицър” през 2003-а за репортажите, разкриващи чудовищната тайна.

Филмът на Том МакКарти проследява месеците работа, които журналистите полагат, за да стигнат до прикритите факти. Марти Байрън (Лиев Шрайбър) е новият редактор на вестника, мълчалив и сдържан, чужденец в затвореното общество на Бостън, който не се притеснява, че възлагайки репортажа на спотлайт екипа, ще си навлече проблеми. Оттам щафетата поема Майкъл Резендис (Марк Ръфало), който е достатъчно енергичен и обсебен от работата си, за да вдъхне сили на уморения Уолтър (Майкъл Кийтън) и колегите му Саша (Рейчъл Макадамс) и Мат (Брайън д’Арси) да продължат с работата, дори когато рискуват да обърнат целия град срещу себе си.

„Спотлайт” е един от най-добрите филми за разследваща журналистика и заслужено е сравняван с великолепни примери като „Цялото президентско войнство” и „Зодиак”. Непретенциозността, с която е представена историята създава погрешното впечатление, че „абе, не е кой знае какво, прилича на телевизионен филм”. По този начин основно качество на филма е разтълкувано като минус, в името на някакво неосъзнато желание за високопарност и мелодрама. Филмът се придържа към фактите и да, не е showy, няма десетминутни кадри и иновативна операторска работа, но предвид историята, която разказва, подходът му е съвършен.

По-лесно е да се отбележи какво не прави този филми, какви грешки и преки пътища не си позволява. Най-големия подводен камък, който заобикаля е патетичното бумтене, ала те се осмелиха, те промениха историята, тези велики мъже и жени, за които ще ви разкажем сега. Няма сцена, която да дразни с излишна героизация. Виждаме екип, който отива всеки ден на работа и си върши работата. Филмът е толкова добър, че можем да си представим какво е ставало с тези хора преди това и какво ги очаква в близкото бъдеще. Все едно надникваме за кратко през прозореца им.

Надникваме, но колко освежаващо и уважително към публиката е решението да не виждаме личния живот на героите, техните жени, деца, кучета и прочее… Леки загатвания, като халка, коментар между другото или кадър отдалече как някой води децата си на училище са достатъчни, за да очертаят ежедневието им, без досадни подробности или още по-зле – мелодрама. Улиците, къщите и кварталите са заснети така, че внушението за близост и съседство създава един затворен Бостън, в който никой не би говорил с чужденец. Музиката на Хауърд Шор, разчитаща на пъргаво пиано, в минималистичния стил на Лудовико Ейнауди, допълнително спомага за атмосферата с нужните пулс и енергия.

Цяла вселена от бюра, папки, архиви, стари компютри и помещения, в които е живяно, в които се работи, които не приличат на филмов декор. Когато прегърбеният Марк Ръфало записва нещо на листче хартия, докато говори по телефона и след това отива да провери в системата, вярвам, че наистина го прави. Или когато Кийтън говори с екипа, гледайки ги с уморен, но внимателен поглед, вярвам, че е работил дълго на това място, може би твърде дълго. Всеки от тях носи различна енергия и добавя нюанси, без да са нужни глупавите „характерни белези”, присъщи за по-слабата драматургия. Изглеждат като реални хора, които си вършат работата. И тази дълбока автентичност, заедно със семплата история и моралната комплексност на въпросите, които повдига, ще направят така, че филмът да е интересен и след десетилетие.

“Спотлайт” разкрива общество, което пази чудовищата си в гардероба и не ги пуска на светло, защото се страхува, че ще сринат цялата къща.А чудовищата – блудстващи свещеници са злодеи, които не са показани на екрана. Единственият, когото виждаме е дружелюбен и не се срамува от постъпките си, при това е бил насилван като дете. Тази смес от отвращение и съжаление е кръвта, която се влива в сърцето на филма. Нищо не е толкова просто. Никога не е било.

Проблемите не започват днес и няма да се разрешат утре. Корените са дълбоко във вярата, далеч назад в човешката история, когато са се оформили малките зъбни колела, които задвижват системата днес. Необходима система. За милиони по света, които с нейното рухване биха изгубили себе си. Проблемът с малтретирането на деца, както споменава един от героите във филма, не са само физическите последствия, а и духовните такива. Загубата на вярата в толкова крехка възраст хвърля далеч по-дълга сянка върху бъдещето на жертвите. Лъжите, върху които са построили къщата от карти рано или късно се срива и тогава мнозина не успяват да понесат безразличието на света, който ги очаква.

Като социална критика „Спотлайт” напомня на „Ловът” на Винтерберг. Там обществото правеше грешка от подозрение, докато тук я прави в мето на по-висок морален стандарт, наложен от един невидим свят. Да прокудиш предполагаемото чудовище или да го скриеш в гардероба, докато децата не го открият. И двете са направени чрез избор. Нежелани реакции от уж логично, но първобитно съзнание. И да, самите грешки са грозни, но отказа от промяна и цялото протакане, трупащо нови и нови жертви е онова, което отчайва.

„Спотлайт” не дава отговори, нито сочи с пръст. Дава пример. И това е достатъчно.

8.5/10

Седмица преди връчването на „най-престижните” награди за кино, най-накрая и ние сме готови с нашата оценка за изминалата 2015-та година. Отново не сме правили обща „ултимативна” селекция на „Операцията”, а предлагаме 10-ките с най-добрите филми на всеки един от водещите автори на ревюта в сайта.

> Към класацията <